И все пак, колкото и да бе радостна, тази гледка не можеше да разсее опасенията в гърдите ѝ. Никс премести поглед от небето към процесията долу, която бавно се виеше по стълбите. Най-отпред вървяха редици рицари, облечени в лека броня, която сияеше на слънцето, от шлемовете им стърчаха пера. Носеха на левите си ръце щитове с гербовете на различни домове. Дрънченето на броните им наподобяваше цъкането на механизма в бронзовия планетарий на училището, сякаш процесията бе гигантска машина, която се бе задвижила, и Никс нямаше никакъв шанс да я спре.
Зад рицарите вървеше голям гърбав космат звяр с ниско приведена глава. Водеше го висок мъж — крачеше редом с него, хванал с една ръка кожения повод, а с другата — оглавника му.
— Това не е ли брат ти? — попита Джейс от другата ѝ страна. Никс преглътна.
— И Мърморко.
Биволът напрягаше сили и ремъците се впиваха дълбоко в козината и мускулите му. Зад него каруца се друсаше по стъпалата върху обковани с желязо колела. Отгоре на каруцата бе вързана висока клетка, увита в кожи.
Никс си представи ранения прилеп вътре. Би се заклела, че може да чуе тихия му уплашен вой. Или може би това идваше от спомените ѝ. Все пак тя потърка ухото си с рамо, опитвайки се да облекчи сърбежа дълбоко в черепа си.
При вида на клетката хората наоколо зашепнаха — някои със страхопочитание, други — уплашено. Неколцина целунаха пръстите си и се пипнаха по мекото на ушите си, за да се предпазят от злото. Един-двама даже погледнаха Никс със съчувствени физиономии.
Никой не подозираше какво се таи в сърцето ѝ.
По-рано бе хранила някаква надежда да освободи някак си прилепа, да изплати един отдавнашен дълг. Но сега осъзна колко безполезно е всичко. Това бяха фантазиите на едно глупаво момиче, което се заблуждаваше, че е способно на такава дръзка постъпка. Достатъчно бе да погледне дългата редица рицари, които щяха да обградят деветото ниво, за да приеме неуспеха си още отсега. Само шепа хора щяха да бъдат допуснати на върха, където отиваше клетката — и със сигурност нито един ученик.
Веднъж вече се бе качила без разрешение там и си беше докарала голяма беля. Не смееше да го направи отново, не и след всички усилия, които бе положила игуменката, за да ѝ осигури място сред деветокласниците. Даже собственото ѝ семейство взимаше участие в предстоящото жертвоприношение. Как можеше тя да опетни усилията им с някакъв прибързан план?
— Голяма съм глупачка — прошепна Никс сама на себе си.
Джейс я погледна с присвити очи, но тя махна с ръка, за да отхвърли загрижеността му.
Каруцата вече се тътреше тежко през четвъртото ниво. Зад нея вървяха двама мъже. Единият носеше лека броня, но държеше шлема си под мишница, разкривайки ярката червенина, която го бележеше като член на Вирлианската гвардия. Ви-рицарят се извисяваше над другия мъж, слаб и мургав, със зелено ловджийско наметало и с лък на раменете. Заради почетното място на този последен човек в процесията Никс се зачуди дали това не е ловецът, който е свалил прилепа.
В сърцето ѝ се разгоря гняв.
Зад двамата вървяха още двайсетина вирлиански гвардейци.
Монахинята от лявата ѝ страна се приведе към йеромонаха до себе си.
— Чух, че хората на краля смятали най-после да ни отърват от напастта на тези демонични прилепи. Да си проправят път чак до вулканичните склонове на Юмрука, където гнездят и се размножават тези зверове.
Монахът кимна мъдро.
— И аз чух същото.
Пръстите на Никс се стегнаха върху парапета. Тя си представи тъмни фигури, падащи от небето, за да сгромолясат в блатата. Пред очите ѝ почервеня от мечове и брадви, които сечаха ли, сечаха потрошените тела.
Монахинята посочи надолу.
— И е крайно време Горен да призове към такъв лов.
Никс се взря надолу към последните двама, изкачващи се зад алените гвардейци. Кметът на Фискур махаше на тълпата, докато пъхтеше към върха. От кръглото му лице, яркочервено и лъщящо, се лееше пот. До него вървеше момичето, което Никс с ужас бе чакала да види отново — Кинджал, близначката на Бърд.
Тя стисна по-здраво парапета на балкона, краката ѝ трепереха. Да види Кинджал разпали чувството ѝ за вина и тревогата ѝ. Бърд беше мъртъв отчасти заради нейната собствена страхливост. Тя бе побягнала, когато не трябваше да го прави, и бе подмамила съученика си към смъртта му.
А сега щеше да последва още смърт.
Отново си представи предстоящата касапница.
„И цялото това кръвопролитие и нещастие ще се дължи на мен.“
Отблъсна се от парапета и едва успя да се задържи на крака, съкрушена от отчаяние.