— Никс? — попита Джейс до рамото ѝ.
Тя го погледна.
— Отведи ме оттук.
Той я прегърна през раменете и почти я повлече през оживения балкон към вратата. Това не остана незабелязано — особено начинът, по който бе увиснала на ръката на Джейс.
Подир нея зазвучаха гласове.
— … горкото момиче, скоро ще бъде отмъстено за него.
— … страданията ѝ ще подхранят пламъците, докато онова чудовище се гърчи.
— … няма съмнение. Майката я е благословила двойно.
Никс побягна от тези думи, от неуместната им загриженост. Срамът даде сила на нозете ѝ. Тя отблъсна ръката на Джейс и се втурна по тесните коридори и покрай болничните отделения. Той я следваше, но тя искаше да избяга от всички. Не заслужаваше приятелството му.
„Само ще обрека на гибел и теб.“
Стигна до предоставената ѝ квартира и влезе със залитане. Опита се да затвори вратата пред Джейс, но той не смяташе да допусне това. Нахълта след нея.
Тревогата му се изля от него като потоп, очите му бяха ококорени, а дишането му — учестено.
— Никс, какво ти е? Да не би пак да ти прилоша? Да повикам ли лечител Йорик?
Тя се обърна към него, готова да го изблъска навън, но вместо това се хвърли в обятията му. Притисна лице към гърдите му и усети киселия дъх на вар и пот. Захълца, опитвайки се да намери утешение, да успокои туптящото си сърце. Тялото ѝ се разтърсваше от ридания. Нямаше думи да изрази мъката си и чувството си за вина.
Вместо това почувства как я обгръща мрак.
Сякаш някъде отдалеч до нея достигна гласът на Джейс.
— Какъв е този звук?
Едва тогава тя чу през блъскането на сърцето си острия писък, който сряза нещастието ѝ като нож. Взря се към мертеците на тавана — и зърна малките очички, сияещи в свирепо алено от сенките. Зовът на изгубения ѝ брат изпълни главата ѝ, завибрира в костите на ухото ѝ, в черепа ѝ — и избухна в мозъка ѝ.
Светът започна да се отдръпва.
Никс ахна и се вкопчи в Джейс.
— Дръж ме.
А после вече не беше там.
Стои сред пламъци. Сянка се мята и се гърчи в горяща клетка. Болката се носи по дима и вятъра. Пред нея дървените решетки се превръщат във въглен. Плътта в сгурия. Костите в пепел. Пламъците лумват по-високо, издигат я. Тя се превръща с огнена искрица, понесена нагоре, виеща се към сивите облаци в небето.
Сега, когато вече е достатъчно високо, забелязва черната буря, събираща се на хоризонта, бурята расте, кипнала от тъмна енергия, и напира от един планински силует в далечината. Но откъм този буреносен фронт не се носят гръмотевици, само яростен вой. Чернотата се разпада на хиляди криле, които връхлитат срещу нея.
Не, не срещу нея.
Обвита в дима на овъглена плът, тя се взира от висините.
Долу училището лежи тихо и тъмно, без да подозира за свирепата буря, която скоро ще се разрази над него. Тя се опитва да извика предупредително на хората долу, но от устата ѝ излиза само писъкът на хиляди прилепи.
Никс потрепери и се върна в тялото си, все още в ръцете на Джейс.
— Те идват — простена към гърдите му.
Джейс я повдигна по-нагоре.
— Кой… кой идва?
Плясък на криле привлече вниманието им към мертеците. Тъмна сянка се спусна към тях.
Джейс ахна и закри Никс с тялото си.
Прилепът пикира над главите им и излетя през отворения прозорец.
Джейс остана присвит.
— Не мърдай. Може да има още.
Тя знаеше, че има още много. Изтръгна се от ръцете му. Разбираше причината за това посещение на отдавна изгубения си брат. Той бе дошъл с предупреждение и заплаха.
— Трябва да спрем жертвоприношението, иначе всичко е загубено — каза Никс.
Джейс се намръщи объркано.
— За какво говориш?
Тя се обърна към вратата; знаеше, че не може да направи това сама.
— Трябва да говоря с игуменка Гайл. Преди да е станало прекалено късно.
Никс стоеше, притисната до рамото на Джейс, пред една забранена врата. Той я погледна и каза:
— Може би трябва да отида сам.
Тя задъвка долната си устна и се втренчи в знака на вратата — увитата в лози емблема на Манастира. Беше украсена с малко сребърно хаванче и чукало. Трепереше от напрежение. Очакваше всеки момент да чуе последната следобедна камбана. След това, с първата вечерна, трябваше да започне огненото жертвоприношение.
Пое си дъх и поклати глава.
— Не. Няма време. Трябва да рискувам да мина по този път.