— Какво е станало? — попита Гайл.
На Никс ѝ бе трудно да реши откъде да започне. Огледа стаята. Тя бе кръгла и покрай стените ѝ се редяха рафтове от абанос от едната страна и от бял ясен от другата. Прашни книги, купчини свитъци и странни магически артефакти изпълваха рафтовете. По средата на стаята имаше маса с две половини от същите видове дърво. Около нея бяха наредени девет стола с високи облегалки: четири бели, четири черни, а последният и най-висок от всички разделен като масата на половини от ясен и абанос.
Никс осъзна, че тук сигурно се събира Съветът на осемте, за да обмисля и обсъжда въпросите, засягащи училището, под председателството на игуменката на деветия стол. Видя и четирите високи камини, в момента студени, и още една врата, която сигурно водеше към личните покои на игуменката.
— Какво те е разтревожило толкова, че да рискуваш да дойдеш тук горе? — попита настоятелно Гайл.
Никс отвори уста да заговори… и в този момент един непознат, който бе седял с гръб към тях на един от високите столове, се изправи и се обърна. Носеше черната роба и аления пояс на алхимик. Никс никога не го беше виждала. Изглеждаше десет-двайсет години по-млад от игуменката, с тъмнокестенява коса, вързана на конска опашка, и ясни лешникови очи.
Никс направи крачка назад, но игуменката я хвана и я спря.
— Това е алхимик Фрел хи Млагифор. От Калето в Азантия. Мой бивш ученик. Можеш да говориш свободно пред него.
Никс осъзна, че мъжът сигурно е дошъл с кралските хора. Въпреки уверенията на игуменката тя не знаеше дали може да се довери на човек, пристигнал с легиона, който смяташе да принесе в жертва заловения прилеп.
Алхимикът се приближи с усмивка, която изглеждаше искрена.
— А, това трябва да е момичето чудо. Оцеляващата от отрови. И благословената от Майката. И тази, която кралят иска да хванем и да заведем във Върховръх.
При думите му кръвта се отцеди от лицето на Никс и тя усети замайване.
— Ка… какво?
Джейс изглеждаше не по-малко смаян и се обърна към игуменката.
— Не можете да позволите това.
— Повярвайте ми, ще направя всичко, което ми е по силите, за да задържа Никс тук — отвърна Гайл. — Алхимик Фрел бе така добър да ме предупреди отрано, за да мога да подготвя аргументите си.
Никс си представи как я овързват с вериги и я замъкват в някаква тъмница във Върховръх. Можеше никога вече да не види баща си и братята си. Но дори тази мъка бледнееше в сравнение с онова, което предстоеше.
— Аз… трябва да ви кажа нещо — прошепна Никс и изведнъж откри, че ѝ е трудно да диша. Хвърли гузен поглед към Джейс, а после се съсредоточи върху любезното, но твърдо лице на игуменката. — Нещо, което криех от всички вас.
— За какво се отнася? — попита игуменката.
— За лунопада.
Чу се ахване — но не от директорката на училището, а от странния алхимик. Той пристъпи по-наблизо.
— Какво знаеш?
Никс нямаше отговор на този въпрос.
„Всичко и нищо.“
И после бавно им разказа за всичко, случило се при онова странно гостуване, за кошмара, за смущаващите видения — както в миналото, така и на някакъв опустошен планински връх. Завърши с думите:
— Мисля, че съм била спасена от блатата от мирски прилеп, който ме е отгледал като собствена рожба, заедно с онзи, който ме посети.
Джейс изглеждаше отвратен, даже отстъпи от нея.
Никс преглътна сълзите си. Докато се мъчеше да ги спре, алхимикът се приведе към игуменката и Никс го чу да шепне.
— Мислиш ли, че може да е същото дете? На Грейлин…
— Не сега, Фрел. — Гайл вдигна ръка. — Подобни догадки могат да почакат. Но вече е съвсем ясно, че не можем да допуснем това момиче да попадне в ръцете на краля. Това не бива да става.
Алхимикът се изправи и кимна.
— Ако се съди по разказа ѝ, прилепите трябва да са усетили, че млякото им е вредно за детето, ослепява го, затова са го върнали при неговия народ.
— Което подсказва ниво на интелигентност далеч по-високо, отколкото някой си е представял. — Гайл се умълча, докато обмисляше това, после заговори пак. — Възможно ли е преди две седмици те да са отровили момичето умишлено? За да ѝ възвърнат едновременно и зрението, и знанието, така че да може да предупреди света? Бихме ли дръзнали да припишем такъв разум и хитрост на тези крилати зверове?
Алхимикът се потърка с пръст по брадичката.
— След като получих съобщението ти, прегледах някои текстове, за да добия по-ясна представа за отровата, засегнала момичето. „Анатика пленария“ на Жустоам, „История на животните“ на Лейкрайт, и дори често хуления клашиански том „Диалог върху биологичните вариации“ на Фалон. Знаем, че други прилепи — като например безоките плодови прилепи, които живеят в сенчестите дълбини на Облачен предел — се ориентират някак си с помощта на почти беззвучните си крясъци. Със сигурност мирският прилеп трябва да прави същото, възприемайки света по този начин. Някои алхимици предполагат, че тези царе сред себеподобните си използват пискливите си викове и като средство за комуникация, за да се свързват един с друг, подобно на пчелите в кошер или мравките в мравуняк. Може би това дори увеличава интелигентността на целия им вид.