— Цялото е по-голямо от своите части — отбеляза Гайл.
Фрел кимна.
— „Диалозите“ на Фалон стигат дотам, че да предположат, че общото им споделено знание може да се простира поколения назад, по-далеч от нашите исторически сведения. Знаем също, че други видове прилепи, особено онези в тъмните западни краища на Короната, предпочитат нощния мрак и сякаш съобразяват поведенческите си модели с лунните цикли. Ако е така, несъмнено нашият мирски прилеп би трябвало да е също толкова чувствителен към промените на луната.
Никс не разбра почти нищо от това, но видя как очите на игуменка Гайл се присвиха напрегнато срещу бившия ѝ ученик.
— Фрел, да не намекваш, че прилепите някак си интуитивно са доловили онова, което сочат изследванията ти?
Той кимна.
— Че луната расте през вековете и напоследък все по-бързо.
Мислено Никс се пренесе отново на онзи прокълнат планински връх и гледаше растящата луна, която връхлиташе отгоре ѝ, пламнала по краищата.
— Лунопад — прошепна тя.
Фрел се обърна към нея.
— Може би това са се опитвали да ти покажат, да те предупредят по свой собствен начин.
Никс знаеше, че неговото обяснение не осветлява всичко. Видението ѝ за онзи планински връх бе прекалено подробно. Дори сега писъците отекваха в главата ѝ. Тя си спомни името, изтръгнало се от собствените ѝ устни. Башалия. Все пак засега отхвърли тези загадки и се съсредоточи върху един въпрос, който я измъчваше още от онзи кошмарен ден.
— Защо аз? — попита тя и се обърна към Джейс, после върна поглед към двамата учени. — Защо тормозят точно мен с крясъците си?
Фрел сви рамене.
— Мисля, че е очевидно.
Никс се намръщи. „За мен не е.“
Фрел обясни:
— Ти си изживяла първите си шест месеца сред тях, била си учена от тях по времето, когато умът е още мек като глина, податлив, недобре оформен. Мозъкът ти е растял под непрекъснатия обстрел на беззвучните им писъци. При такова постоянно излагане той може да е бил изменен завинаги от писъците им, както дърво се огъва от ветровете.
Тя хвърли поглед към Джейс, чиито очи се бяха ококорили още повече и в тях блестеше страх.
„От мен.“
Фрел продължи:
— Мисля, че в някаква малка степен ти си била свързана с по-голямото съзнание около теб. И макар че вече си пораснала и си поела по друг път, все още оставаш настроена на тази вълна, която е запечатана в духа ти.
Никс потрепери. Искаше ѝ се да възрази срещу думите на алхимика, но си спомни моментите, когато гледаше на себе си през чужди очи, през очите на изгубения си брат.
— Ако подозренията на алхимик Фрел са верни, това означава, че скорошното ти отравяне е пробудило не само зрението ти — каза Гайл. — Отворило е някакво вътрешно око, което е стояло затворено, откакто си напуснала блатата.
Никс преглътна, стомахът ѝ бушуваше.
„Тогава какво съм аз?“
Джейс сигурно бе усетил терзанията ѝ и преодоля страха си, за да пристъпи по-наблизо.
— Никс, това ли дойде да кажеш на игуменката?
Тя се вцепени, осъзнала, че е забравила.
— Не — възкликна и се обърна към Гайл. — Моят изгубен брат ме посети отново.
Джейс я хвана за ръката.
— Аз също го видях.
Тя го изгледа с благодарност и почерпи сила от твърдата му хватка, като преглътна сълзите, предизвикани от простичкия му жест, от тази проява на подкрепа и приятелство.
— Имах ново видение — каза тя и обясни за приближаващата буря, атаката на хиляди прилепи като мъст за жертвоприношението, което щеше да се извърши съвсем скоро. — Трябва да попречим на онези хора да изгорят пленения прилеп, иначе ще бъдем нападнати от въздуха.
Джейс се намръщи.
— Но откъде могат да знаят прилепите какво смятаме да правим тук, след като то още не е станало?
Никс знаеше отговора, колкото и смущаващ да бе той за нея.
— Щом аз знам какво си мисли онова по-голямо съзнание, може би и то знае какво си мисля аз.
Представи си отново как зрителната ѝ точка се прехвърляше ту насам, ту натам. Спомни си и яростта, надигнала се в нея, когато научи за жертвоприношението, и изгарящото желание да направи нещо по въпроса. Обикновено кротката ѝ същност никога не би предприела такова рисковано спасение.