Анскар явно бе подготвен за това. Втурна се надолу по стъпалата, замахна с една мрежа и я метна високо. Тя полетя, въртейки се във въздуха, към останките от клетката и плененото животно вътре. Прилепът се мяташе да се освободи. Крилата му строшиха още пръти от решетката; ноктите му късаха парчета кожа. Накрая успя да измуши глава и защрака с челюсти във всички посоки, прилепил уши към черепа си. Помъчи се да се измъкне. Протегна врат и нададе отчаян вой, сякаш се давеше в отломките.
А после тежката мрежа, преплетена с множество шипове, падна върху всичко това.
Докато каруцата продължаваше да се носи надолу по стълбите, Канти прие неизбежното. Беше се провалил. Прилепът се протягаше към него и във всеки негов гърч личеше отчаяние. Това бе безплодна битка. Щом бъдеше усмирен, щяха да го замъкнат обратно при огъня и да го изгорят жив.
Канти се взираше в поражението си, без да отмества поглед.
„И все пак тази вина няма да падне върху мен.“
Прилепът също се взираше в него. Лесно се различаваха страхът и мъката в червените му очи.
— Какво правиш? — попита Фрел.
Канти не искаше — не можеше да му отговори. Надигна се на едно коляно и вдигна лъка си. Сложи стрела и изпъна тетивата от животинско черво до бузата си. Оперението на стрелата погъделичка ухото му, докато се целеше.
„По-добре това.“
Пое си дълбоко дъх и пусна тетивата.
Стрелата полетя…
И се заби право в едното пламнало червено око.
Болка избухна в черепа на Никс и тя изкрещя. Притисна с длан лявото си око. Светът изведнъж потъна в мрак. Тя не улучи следващото стъпало и полетя надолу по забраненото стълбище.
Джейс я улови, преди да е паднала лошо на каменния под.
— Какво стана?
Изгарящата болка продължи още миг, после заглъхна до леден студ. Тя свали ръката си и зрението ѝ се върна.
— Аз… не съм сигурна.
Обаче знаеше какво е станало.
Докато гледаше тревогата на угриженото лице на Джейс, тъмна буря се надигна в дъното на съзнанието ѝ. С всеки миг растеше все повече, подклаждана от ярост.
Тя се сви уплашено пред нея.
Джейс ѝ помогна да се изправи.
— Никс, какво стана?
Тя се обърна и се взря нагоре, разбрала истината.
— Провалихме се. Те идват.
VI.
Мъдрост, записана в бронз
Най-истинската мъдрост е да приемеш, че не знаеш, а най-голямата лудост е да вярваш, че знаеш всичко.
18.
Райф мразеше лятото, особено в знойния задух на Наковалнята.
Когато първата вечерна камбана отекна над града, той забърза по един сенчест проход, свързващ две улици. Беше увит в леко кално-бежово наметало, което стигаше до глезените му, и носеше сандали, за да не изгори стъпалата си на горещия калдъръм. Вървеше бързо, със спусната ниско над очите качулка, и приличаше на много от дневните работници, които се прибираха прегърбени вкъщи, или на онези от нощната смяна, които навъсено крачеха в другата посока.
Почти никой от тях не вдигаше глава.
Също като него, целият град гледаше да се скрие от Небесния отец. С наближаването на средата на лятото слънцето се намираше близо до най-високата си точка в източното небе. Макар че до този важен момент оставаха още три дни, някои къщи вече бяха накичени с ярки панделки по прозорците или с газени лампи, светещи зад алени и лилави стъкла, които се опитваха да внесат малко веселие в сумрака. Предстоящото празненство — Средлетният цъфтеж — бе опит изкуствено да се разведри най-мрачното време от годината. На Райф това винаги му се бе струвало върха на покорството, като гледаше с каква готовност хората от града приемаха мрачния ред в Наковалнята.
„Какво можеш да направиш?“ се изричаше тук също толкова често като „добро утро“ или „майната ти“. Подобно на бивол, бит толкова често, че се е научил да пренебрегва ударите на тоягата, гражданите на Наковалнята просто бяха свикнали с окаяното си положение. Влачеха съществуванието си от един ден към следващия, докато накрая легнат преждевременно в гроба си в пламтящите пясъци. Беше дребна милост, че малцина от тях преживяваха четирийсетия си рожден ден.
И причината за такава ранна кончина се виждаше ясно при всеки техен дъх.
Райф подръпна ленения шал, покрил устата и носа му — було, което всички граждани носеха, за да филтрира саждите и дима, заплашващи ги с преждевременно почерняване на белия дроб. Смъртоносният покров надвисваше най-тежко лятно време, когато откъм морето почти не полъхваше вятър. И вместо да ги предпазва от слънчевата топлина, черното покривало само я задържаше по-близо до града и го задушаваше.