Въпреки това, докато минаваше под шиповете на решетката, потисна една тръпка, долавяйки иронията в действията си.
„След като избягах от един затвор, сега влизам в друг.“
Застанал пред решетките, Райф се взря в мършавата фигура в килията. Тя изглеждаше сякаш някаква сянка бе придобила форма, скулптура от полиран абанос. Мъжът, който трябва да бе с няколко години по-млад от неговите трийсет, стоеше с гръб към вратата. Беше гол, с изключение на железния нашийник на врата му. Черната му кожа бе нашарена от задника до раменете с белите белези на бичовете. Главата му бе покрита с тъмна четина. Явно не му бяха позволили да я поддържа бръсната тук, както бе типично за Окованите — и мъже, и жени.
Райф се озърна наляво-надясно, за да се увери, че в това затънтено кътче на тъмниците няма други надзиратели.
— Искам да говоря с теб — каза нарочно грубо.
Мъжът въздъхна и се обърна, разкривайки хипнотични виолетови очи — както и една черта, характерна единствено за Окованите. Между краката му имаше само туфа косми и обезобразени останки. Всички мъже от неговия орден биваха скопявани, за да станат евнуси. Жените също биваха осакатявани, така че никога да не раждат деца, никога да не изпитат удоволствието от единението.
— Какво искаш? — попита Окованият. Гласът му бе спокоен и в него нямаше и помен от страх, което не бе изненадващо, като се има предвид през какво бе преминал в живота си. Леката напевност в гласа му разкриваше клашианския му произход.
Райф пристъпи по-близо до решетката.
— Нека започнем с името ти, за да се опознаем по-добре.
— Аз съм Пратик, окован към Релис им Малш.
— Доколкото разбирам, господарят ти също е задържан тук, обвинен в шпионаж за Южен Клаш.
Пратик само го гледаше.
Райф, също като голяма част от жителите на Наковалнята, бе чул за арестуването на много клашиански търговци, доведени тук да бъдат разпитани като шпиони, което вероятно бе вярно за повечето. Освен че бе главен миньорски център, Наковалнята бе дала началото на двайсетина големи алхимични рода, някои датиращи отпреди векове, които се занимаваха с проектиране на тайнствени машини и други механизми. И все пак Южен Клаш далеч изпреварваше жалките усилия на Наковалнята в тази област. Райф знаеше, че има поне толкова, ако не и повече халендийски търговци, които играят едновременно ролята на шпиони, когато пътуват на юг, опитвайки се да откраднат знания от клашианците. Всъщност в Наковалнята бе добре известно, че търговията с тайни е не по-малко важна от доставките на камъни и сол. Пари се търкаляха от север на юг и обратно. От време на време някой бе плясван през ръцете, ако прекали, но в крайна сметка за всички бе изгодно да си затварят очите за такива нелегални занятия.
Досега.
Архишериф Лаач бе събрал клашианските търговци по една проста причина: за да задържи Райф в Наковалнята. Лаач не можеше да рискува да загуби откраднатия от него бронзов трофей, особено след като злобният Изповедник Рит го стискаше за врата. Също като Райф, архишерифът знаеше, че северната Корона няма да даде убежище на двамата бегълци. Единствената им надежда бе да си намерят транспорт на юг. За да предотврати това, Лаач бе затворил всички, които биха могли да сключат подобна сделка — както за да ги разпита, така и за да ги държи далеч от Райф.
Ето защо, останал без друг избор, Райф бе дошъл в затвора лично, за да изложи предложението си. Дори Лаач — който преливаше от високо самомнение — никога не би заподозрял подобен опит.
„Или поне се надявам.“
Пратик най-сетне заговори.
— А ти кой си? — Едната му вежда се повдигна. — Подозирам, че си нещо повече от прост надзирател.
Райф се замисли как е най-добре да отговори. Знаеше, че всеки опит да измами Окован вероятно ще бъде неуспешен. Говореше се, че тези мъже и жени разчитат истината в душите на хората само с поглед. Затова той избра откровеността.
— Райф хи Албар.
Единственият признак, че името му е познато, бе свалянето на повдигнатата вежда на Окования.
— Рискуваш много, но опасявам се, с малка изгода. Господарят ми не може да ти е от полза.
— Не съм дошъл за господаря ти.
Райф знаеше, че самите търговци се охраняват много по-строго горе в кулите на затвора. Това не важеше за техните Оковани, които повечето хора смятаха за обикновени роби. Те почти не заслужаваха внимание; затова бяха хвърлени в слабо охраняваните тъмници долу — което идеално устройваше Райф.