Когато Лира се обърна и се отдалечи, той забеляза, че се е облякла така, че да подчертае извивките си. Дрехите ѝ от лен и кожа бяха пристегнати силно в кръста, гамашите прилепваха към краката ѝ като втора кожа. И макар че бе дребничка като повечето гулд’гулци, имаше гъвкави крайници, изваяни от мускули толкова яки и жилести, че той би се заклел, че са преплетени със стомана. Особено добре помнеше силните ѝ крака, увити около задника му и настояващи той да се представя по-добре.
„Но какво иска сега? Защо не вдига тревога?“
Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никога не е успявал да я надхитри в миналото, камо ли да разплете сложните ѝ кроежи. Затова се възползва от тази загадъчна отстъпка, за да сграбчи ръката на Пратик и да го поведе настрани. Избра път, който заобикаляше зяпачите около Изповедника, и когато ги подминаха, излезе бързо през портикула на открития площад.
Не знаеше дали Лира изобщо погледна пак към него.
И не го интересуваше.
„Стига ми, че все още съм свободен.“
Продължи напред, като полагаше усилия да не тича.
— Стой до мен — каза на Пратик. — Имаме да извървим бая път.
„И вероятно да се отървем от цял орляк сенки.“
Това бе единственото възможно обяснение. Лира със сигурност знаеше цената на онова, което Райф бе откраднал, и го искаше за себе си. Сигурно се надяваше, че той ще отведе хората ѝ до скривалището си. Докато беше вървяла с Лаач към портикула, вероятно им бе дала сигнал — понеже те нямаше как да не са на площада. Със сигурност разполагаше с целия състав на гилдията и бе избрала най-добрите преследвачи.
„Само че няма по-добри от мен“, помисли си Райф с известна гордост — която се надяваше да не е неоправдана. Докато се насочваше към кръстосаните чукове на главната арка на площада, се огледа. Търсеше очи, които се задържат твърде дълго, или тела, които си променят курса в посока към него. Набеляза неколцина подозрителни, но бе сигурен, че има и още. А което бе най-лошото, не се съмняваше, че вестта за забелязването му се разнася бързо пред него.
Следван от Пратик, той положи всички усилия да стигне до пристанището. Познаваше града добре. Избираше най-тесните улички, в които нямаше хора. Минаваше през магазини и задни дворове. Търсеше виещи се пътища и често се връщаше назад. Влезе в една задимена ковачница, където човек трудно можеше да види дори пръстите на протегнатата си ръка, подхвърли на ковача един сребърен орел и взе две наметала, за да скрият надзирателските им одежди.
Щом излязоха пак на улицата, продължи по криволичещия си маршрут. Накрая зловонният въздух се изпълни с мирис на сол, а неизменният Тътен на Наковалнята се смеси с крякането на чайки.
— Насам — изсумтя Райф на спътника си.
Вече бяха стигнали до Котела, тесен тъмен лабиринт в подножието на най-големите комини на града. Тук въздухът бе само сажди и пепел, а калдъръмът под нозете им бе покрит с кал и изпражнения. В Котела всички хора с лоша репутация намираха своя дом. Райф поведе Пратик през лабиринта от тесни улички, които образуваха квартала на разврата, стигна до една врата и се шмугна вътре.
Поспря, колкото да напомни на Пратик:
— Нито дума.
На такова място бе рядкост да видиш клашианец — а камо ли скопен Окован. Райф не можеше да допусне напевният акцент на мъжа да събуди някакви подозрения.
Посрещна ги вонята на вкисната бира и пикня. Една дебела матрона чу издайническото скърцане на вратата и се зае да разбутва няколкото лениви фигури, изтегнати из стаята — повечето пушеха змийски корен или по-силни листа. Райф помаха вдървено на матроната, която се намръщи, познала своя квартирант, и седна пак с халба пред себе си, вероятно веднага забравила за него.
Райф се качи по паянтовите стълби и мина по един коридор, където затворените врати не успяваха да прикрият сумтенето, пъшкането и изблиците на смях, понякога искрен, но по-често престорен. Стигна до стаята си, избута Пратик вътре и залости вратата.
Окованият огледа тясното помещение. Леглото представляваше дъска с рехаво поръсена върху нея слама. Клозетът беше една кофа в ъгъла. Нищо не бе сменяно от дни.
Лицето на Пратик се сбърчи от отвращение. Той покри устата и носа си, за да се предпази от вонята, и промърмори през пръсти:
— Вече съжалявам, че напуснах затвора.
Райф се ухили.
— О, не се бой, още не сме стигнали до вкъщи. — Отиде до стената, клекна и повдигна част от дъските. Тайно беше изрязал този тесен отвор малко след като бе наел стаята. — През последната част от пътя ще трябва да пълзиш.