Рит остана на балкона, опитвайки се да отгатне значението на вихрещата се пепел и пламтящата жарава. За разлика от Лаач, той отказваше да припише този пожар на лош късмет и случайност. Съзираше цел зад всяка огнена спирала.
Ръцете му се вдигнаха към кожената лента през гърдите на сивата му роба — неговия Изповеднически крист. Пръстите му пробягаха по затворените джобчета по дължината му. Кристовете на повечето му братя не съдържаха друго, освен сладникави амулетчета и сантиментални дреболийки, като всяко джобче бе предназначено да увековечи дългия път на собственика към свещения му ранг на Изповедник.
Но не и неговият.
Пръстите му разчитаха жигосаните върху кожата символи. Всяко от свещените джобчета криеше мрачни талисмани и знаци на черни алхимии. Той носеше кесийки със стрити на прах кости на древни зверове, които вече не бродеха под Небесния отец, но прахът им гъмжеше от древни болести. Други джобчета съдържаха мускалчета с могъщи еликсири, извлечени от суровите създания, оцеляващи по замръзналите граници на далечния запад. Трети криеха ампули с отрова от зверове, които пълзяха, ровеха и се хлъзгаха през обгорелите пустини на далечния изток. Но най-ценни от всичко бяха откъслеците от древни текстове, навити на рулца и прибрани в кесийки; избледнялото им мастило бе нечетимо, но загатваше за изгубени алхимии на древните, за най-мрачни изкуства, скрити преди написването на историята на този свят.
Рит не се интересуваше много от настоящето — само доколкото то служеше на целите му. Долавяше, че този свят е само сянка на друг — място с неизмерима сила — и възнамеряваше да вземе тази сила за себе си. Никое знание нямаше да е забранено за него. И никоя жестокост не бе прекалено голяма, за да го получи.
Дори сега той си спомняше как бронзът се бе стопил и оживял пред очите му — чудо, подхранено от жертвоприношението на кръвородната в пещерите на Варовиково. Ръцете му се свиха в юмруци при мисълта за онова, което бе изгубил и което трябваше да намери.
Взря се пак в огньовете. Досещаше се кой е виновникът за тях. Трябваше да е Лира хи Марч. Господарката на гилдията на крадците бе изчезнала с пладнешката камбана, давайки извинения, които сега изглеждаха слабички, изпепелени от пламъците в далечината. Тя бе узнала нещо, беше го скрила от него и дори от любовника си, архишериф Лаач. Рит смяташе, че е проумял алчността на тази жена, но явно силно я бе подценил.
Нова суматоха отвлече вниманието му от пламъците и го насочи отново към кабинета на шерифа. Очите му се присвиха срещу Лаач. „Дали той е играл някаква роля в измамата на жената?“ Ако се съдеше по почервенялото му от гняв лице, вероятно не. Освен това Лаач бе прекалено тъп за такъв хитър финт.
В кабинета нахълта страж със стоманен поглед и се втурна към писалището на шерифа, задъхан, но решителен.
— Архишериф Лаач, току-що получих вест от тъмницата. Един затворник е изчезнал, може да е избягал.
Лаач се втренчи свирепо в мъжа. Посочи със скована ръка към балкона.
— Изчезнал затворник? С това ли ме безпокоиш сега? Когато градът гори?
Стражът замънка и запелтечи, явно несигурен какво да каже.
Рит отново отказа да приеме тази злополука за незначителна. Влезе от балкона в богато украсения кабинет и попита:
— Кога е избягал този затворник?
Стражът се изпъна рязко, незабелязал досега присъствието на Изповедника. Явно, реши кисело Рит, в Наковалнята не забелязваха много неща, които са им пред очите — небрежност, която без съмнение стигаше до самия връх.
Лаач махна на мъжа да отговори.
— Говори де!
Стражът кимна, поклони се на Рит, после кимна пак.
— Не можем да кажем със сигурност кога е изчезнал, ваша святост. Доколкото можем да преценим, късно през деня.
Рит попи тази информация. „Значи малко преди Лира хи Марч да се извини и да изчезне.“ Нов тътен се донесе откъм града.
— И кой точно е изчезнал?
— Един от многото роби, които държахме в тъмниците, докато свършите с разпитите на господарите им, клашианските търговци.
— Значи някой от Окованите? — каза Рит.
— Да, ваша святост. Знам, че на клашианците няма да им хареса, че сме изгубили един от техните. Точно затова дотичах тук лично.
Рит се замисли върху това. Обърна се към отворените врати на балкона и продължи да чете съобщението, написано там с огън и пепел. Трябваше да приеме, че тези две злополуки — пожарът в града и изчезналият затворник — са свързани и имат нещо общо с онзи хитър негодник Райф хи Албар.
„Но как? От каква полза ще е един Окован за крадец като него?“