Затвори очи и вдигна ръка да докосне знака, жигосан на едно от джобчетата. Пръстът му се плъзна по извитите очертания на рогатата змия. Кесийката вътре съдържаше изсушения език от първото кърваво жертвоприношение на Рит. Искаше му се езикът да му заговори с мъдростта и лукавството на господаря Дрейк.
Докато се молеше на своя мрачен бог, се успокои и сърцето му забави ударите си. Възелът в главата му образуван от сплетените нишки на тези загадки — се разхлаби. Нови варианти идваха и си отиваха, докато накрая във въображението му не се оформи една картина.
„Окован, водещ две увити и забулени фигури.“
Очите му се отвориха рязко.
„Ама разбира се…“
Той свали ръка и се завъртя към Лаач.
— Събери най-добрите си мечоносци и стрелци. Оседлай най-бързите си коне.
Лаач се изправи и хвърли поглед към дима и пламъците.
— И къде да ида? Да помагам да гасят огъня?
— Не. — Рит посочи в обратната посока. — Към Въздушен пристан.
21.
Райф се бе вкопчил в седалката, понеже каретата взимаше поредния остър завой. Намираха се по средата на Зигзагообразния път, изкачващ се към хребета на Въздушен пристан. От тази височина Наковалнята се бе ширнала навъсена под пелена от сажди и дим.
В далечината Котела продължаваше да тлее и от време на време изригваха високи пламъци, сякаш някакви демони раздухваха огъня с ковашки мехове. Пожарът продължаваше да се разпространява. Един от търговските кораби, рудоносец с три платна, гореше като ярка факла, носеща се по морето.
Райф се чудеше колко ли хора са загинали в огъня. Искаше му се да обвини за всичко Лира, но не можеше.
„Аз също имам вина.“
Все пак страхът поглъщаше угризенията му. Той се взря в бронзовата фигура на Шая, която бе застинала студена и неподвижна. Зачуди се дали ще успеят да я размърдат достатъчно, за да я качат на ветрокораба. И то при положение че изобщо стигнат навреме до доковете горе. Петата вечерна камбана бе ударила, когато каретата наближи хребета, смесвайки се с далечните сигнали за тревога откъм пристанището, и той очакваше последната камбана да удари всеки момент.
На отсрещния прозорец Пратик се вцепени и прошепна:
— Ела да погледнеш.
Райф се плъзна по седалката към Окования.
— Какво има?
Пратик посочи ниските тъмни облаци, обвили върха на Въздушен пристан. Нещо голямо си проби път през тях, като огромен бял кит, плъзгащ се по мрачното небе.
Райф се напрегна.
Един ветрокораб вече потегляше.
Опасявайки се от най-лошото, той изви глава нагоре. Долната част на корпуса и килът на кораба разсичаха облаците като могъщия меч на небесния бог Пиул. Само че това острие бе направено от дърво и се държеше от лепило и стоманени ленти, изковани леки и здрави с помощта на алхимии, известни само на специална каста корабостроители. По форма корабът приличаше на тумбеста баржа, но вместо мачти железни въжета се протягаха и чезнеха в облаците горе, скриващи големия балон с газ, на който висеше.
Райф потърси с поглед флагчетата на кърмата, за да види кой точно е този ветрокораб, но преди да успее, той се издигна по-високо и се стопи в мрака.
Обърна се и срещна погледа на Пратик. Двамата бяха завладени от една и съща тревога.
„Ами ако корабът ни е отлетял по-рано?“
Райф се премести от другата страна и подаде глава през отворения прозорец. Бързо я прибра отново, защото едва не му я отнесе биволска каруца, която се носеше надолу по стръмния път, след като бе разтоварила стоката си горе.
Взел си поука, Райф надзърна по-предпазливо.
Дълга върволица товарни фургони и каруци пълзеше бавно по Зигзагообразния път към върха. Още повече се връщаха надолу, след като си бяха свършили работата. Кочияшът на каретата им се опитваше от време на време — с ужасен риск — да задмине тези пред себе си. Допълнителната жълтица, обещана му от Райф, явно му вдъхваше смелост.
Райф се отпусна пак на седалката; знаеше, че не може да направи нищо повече. Оттук нататък всичко зависеше от боговете — не че някой от тях му се бе усмихвал в последно време.
След още четири завоя каретата най-после изравни хода си и излезе на равното било на Въздушен пристан. Тук въздухът бе също толкова гаден като в Котела, натежал от сажди и почти невъзможен за дишане. Навсякъде шетаха хора, притиснали кърпи върху носовете и устите си.
Райф не им обърна внимание, докато каретата извиваше, за да се нареди при другите фургони и каруци. Огледа мястото. През повечето дни три или четири кораба напускаха Наковалнята всяка вечер. Здрачът правеше трудно да се различи кой кораб вече е потеглил. Дори от толкова близко разстояние корабите си оставаха мъгливи великани в дървените си легла, а балоните им се губеха в сумрака горе.