Разчете знаците, изписани на корпусите на двата най-близки: короната и слънцето на Халенди и извитите рога на Аглероларпок.
„Не, не, не…“
А после Пратик му извика:
— Ей там!
Райф се прехвърли бързо от неговата страна. Окованият посочи един флаг, помръдващ на ветровете от пожара, и Райф позна двете кръстосани закривени саби на черен фон.
— Клашианският герб — каза Пратик, беше се просълзил. — Пристигнахме навреме.
Райф не смяташе да оставя това да се промени.
— Тогава давай навън. Бързо. — Лепна една жълтица в дланта на Окования. — Плати на добрия човечец, като излезем. Той си го заслужи напълно.
Докато Пратик слизаше със залитане от каретата, Райф се обърна към бронзовата жена и хвана ръката ѝ.
Пръстите ѝ не помръдваха.
— Шая — каза настойчиво той, — трябва да вървим.
Тя пренебрегна умолителния му глас и продължи да седи като статуя. Той хвана и другата ѝ ръка и започна да я търка между своите, опитвайки се да я стопли и да я върне към живот. Когато това не постигна успех, свали ръкавиците и затърка бронзовата ѝ кожа още по-усърдно.
— Моля те — прошепна.
Накрая пусна ръката и повдигна воала ѝ. Очите ѝ бяха отворени, но бяха като студено стъкло. Той сложи пламналите си длани на бузите ѝ.
— Шая, знам, че някакъв страх ти дава сили. Почерпи от него сега. Трябва да вървим.
Изчака един момент.
Пак нищо.
Помисли си дали да не я изостави и да избяга с Пратик.
„Не…“
Притисна дланите си по-силно.
— Аз няма да загубя вяра в теб. Така че и ти не губи вяра в мен.
И ето че най-после слабо сияние се върна в очите ѝ. Едната ѝ ръка се вдигна, за да притисне дланта му към бузата си. Устните ѝ се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Въпреки това той си представи какво е казала, защото му се искаше да го вярва.
„Никога…“
След секунди всички бяха извън каретата и вървяха към редицата пристанали кораби. Великаните се извисяваха към небето, въжетата им стенеха. Работници и докери шетаха насам-натам, извършвайки последни приготовления.
Пратик спря и се обърна.
— Какво има? — попита Райф.
Окованият му показа празните си ръце, после посочи от ботушите си към нашийника си.
— Забравих верижките в каретата.
Райф се намръщи и погледна назад. Каретата вече изчезваше през ръба на хребета — явно кочияшът не искаше да рискува той да размисли за жълтицата.
Намръщи се и изръмжа. Отпред вече развързваха въжетата на кораба от скобите. Той побутна Пратик напред, ясно съзнаваше как стоят нещата.
— На този етап вече няма значение — рече с въздишка. — Трябва да продължим.
Рит препускаше до архишериф Лаач. Пред тях дванайсет ездачи с кожени доспехи се носеха нагоре по Зигзагообразния път и избутваха настрани всичко, което пречеше на бързото преминаване на групата им. Други дванайсет, предимно стрелци, ги следваха. Екливият звън на последната вечерна камбана ги тласкаше напред.
Качулката на Рит се развяваше зад него, както и една от плитките му, която се бе измъкнала от сплита около шията му. Такъв разпуснат вид не подобаваше на един Изповедник, ала той не забави ход, а заби шпори в хълбоците на коня си. Кавалкадата взе с тропот последния завой и излезе на билото на Въздушен пристан.
Копитата на конете вдигнаха облак прах и пясък, когато групата се разгърна и спря. Няколко легионери скочиха бързо от седлата и се заеха да разблъскват сепнатите докери от пътя си. Другите останаха върху запотените си коне, които пристъпваха нервно, готови за действие.
Рит се изправи в стремената и размаха ръка да прогони поне част от праха. Лаач направи същото, като кашляше да прочисти дробовете си. На Рит му трябваха няколко мига да осъзнае как стоят нещата на забуления от сажди връх.
Високо над главите им неясният и мъглив силует на един ветрокораб потъваше в мрака. Вляво друг балон се издигаше със стенания на изпънати въжета и след миг също последва първия към тъмния небосвод.
— Там! — каза Лаач — по-младите му очи бяха много по-остри от тези на Рит — и посочи вдясно, където трети кораб вече се отделяше от ложето си и се издигаше към небето. — Той е с клашианския герб!
„Не…“
Рит не можеше да позволи бронзовото му съкровище — загадъчно оръжие с несравнима мощ — да попадне във вражески ръце. Собственият му копнеж за загубени знания беше едно, но той знаеше, че кралство Халенди трябва да бъде защитено от железния юмрук на Клаш, където свободата бе задушена, а знанието — забранено. Беше се трудил десетилетия да стигне до високото си положение, беше се посветил изцяло на тази страна, знаейки в сърцето си, че може да поведе кралството към още по-голямо величие. С краля, вслушващ се в съветите му, и Крепостта на Изповедниците вече почти под негов контрол, той бе в състояние да изтръгне тайните на миналото и да издигне високо символа на господаря Дрейк.