Алхимикът бе замръзнал с ключа в ключалката.
— Закъсняхме — каза му Канти.
Фрел изруга — нещо, което Канти не помнеше да е правил някога в негово присъствие — и отвори рязко вратата. Втренчи се сурово в принца.
— Трябва да предупредя игуменка Гайл. Ти върви при другите.
Но преди Фрел да прекрачи прага, дълъг пронизителен писък — остър като счупено стъкло — проряза тръбенето на роговете. Това моментално смълча овациите и тълпата притихна в напрегната несигурност. Хората се разшаваха нервно. После цял хор писъци се присъедини към първия. Сякаш идваха отвсякъде и отникъде, ехтяха и се отразяваха от всяка повърхност.
Канти запуши ушите си с ръце, но не можеше да се спаси от гнева и яростта в тези звуци. Зъбите му завибрираха, ребрата му затрепериха. Той примижа срещу тази вълна от мощ, която усещаше като вятър.
На юг мрак изпълни небето, разду се като черен гръмотевичен облак. Бурята се понесе срещу вятъра към училището. А после пронизителните писъци секнаха отведнъж и мълчаливата черна вълна се издигна високо, готова да се стовари върху Манастира.
Никой не помръдваше. Всички се взираха нагоре.
Канти знаеше, че не могат да чакат. Сграбчи Фрел за робата.
— Игуменката със сигурност вече знае, че сме се провалили. — Задърпа алхимика в посока обратна на вратата. — А аз не познавам тукашните блата като теб. Ако искаш да помогна на онова проклето момиче, идвай с мен.
Алхимикът се възпротиви за един дълъг миг — а после отстъпи.
— Прав си. — Забута Канти към училищната порта. — А и игуменката ми възложи още една задача, ако всичко друго се провали.
Канти нямаше представа за какво може да става дума, а и не го интересуваше. В момента искаше само да се махне по-далеч от това място. Забързаха към портата — и тъкмо навреме. Замръзналата картина около тях най-после се раздвижи, когато съзнанието за надвисналата заплаха плъзна през тълпата.
Разнесоха се викове и писъци. Хората грабваха децата от стълбите. Страхът и ужасът караха всеки да търси най-близкото укритие.
Блъскани от паникьосаната тълпа, Канти и Фрел все пак успяха да минат през училищната порта и да излязат на улиците на Брайк. Хаосът ги следваше по петите. Хукнаха, като се опитваха да се задържат пред най-гъстата гмеж. Фрел водеше, защото познаваше добре града. Въпреки това Канти на два пъти изгуби от поглед своя бързоног наставник, но след миг го зърваше отново. Тичаха, криволичеха, ръгаха с лакти, блъскаха се, докато най-сетне пред тях не заблестяха черните води на блатото.
— Насам! — изрева Фрел и се втурна към една малка лодка.
Канти го последва, но се олюля, когато зад него изригна оглушителен хор от диви писъци. Той присви глава зашеметен, уплашен от остротата им. Би се заклел, че може да види как самият въздух трепери от тяхната ярост.
Хвърли поглед през рамо и видя как черната вълна се разбива във върха на училището. И как се пръска на хиляди криле. Към този мрачен хор се присъединиха нови гласове. Стотици писъци, изпълнени с кръв и болка. Рогове затръбиха от мрака, но звуците им бяха безсилни пред атаката на ордата. Паникьосаните граждани тичаха към блатата.
— Канти! — изрева Фрел, докато се мъчеше да избута лодката във водата.
Канти се втурна да му помогне. Заедно успяха да избутат лодката от каменистата ивица във водата и когато тя заплава, изгазиха до нея и се качиха.
Задъхан, Канти се тръшна на пейката и хвана греблата, докато Фрел ги избутваше по-далеч от брега с един дълъг прът. С гръб към блатото, Канти загреба. Гледаше как хората по брега се опитват да избягат по същия начин. Тичаха насам-натам, търсейки нещо, което може да плава. Някои дори нагазиха направо във водата, без да мислят за опасността от тварите, спотайващи се под черната огледална повърхност. Той обаче разбираше това решение: „По-добре неизвестното долу, отколкото сигурната смърт горе“.
Правотата му бе потвърдена, когато една гигантска тъмна фигура — два пъти по-голяма от кон — се спусна над паникьосаните хора. Пикира. Ноктите ѝ сграбчиха някакъв мъж, който тичаше към един сал, и го вдигнаха нависоко. Прилепът се уви около жертвата си, завъртя се и се преметна във въздуха — а после крилете му изплющяха и той се стрелна към небето, ръсейки кръв, месо и натрошени кости върху хората долу.
„Проклет да съм…“
Загреба с всички сили. Фрел заряза пръта и се сниши. Погледите им се срещнаха и на лицата и на двамата бе изписан ужас. Над раменете на алхимика Канти видя как черната кипнала маса на върха на училището потича надолу по склоновете му. Още крилати сенки връхлетяха брега.