… прилеп с размерите на теле се мята по гръб, с пречупено крило. Мъже със сиви ризници и сребърни брони го мушкат с мечове и го секат яростно с брадви.
Не виждаше нищо. Ръцете ѝ се бяха преместили от ушите върху лицето ѝ. Това не помогна. Още и още видения от атаката я заливаха, едно след друго, през десетки очи, всичките подправени с писъци и овкусени с кръв.
… прилеп се стоварва на стълбите, чупейки стрелите, надупчили целите му гърди.
… друг се промъква по някакъв коридор, с присвити криле, пълзи по гърчещите се тела на разкъсаните и отровените.
… пищящ рицар пада, размахал ръце, от вкопчилите се в него нокти и се стоварва в центъра на някаква клада.
… широк изглед от много високо как част от Брайк гори, обхваната от пламъци и дим.
… после, по-отблизо, едно дете плаче над тяло на жена над улицата, стиснало с юмручета разкъсаното ѝ наметало.
Последният образ най-после разпръсна бурята в съзнанието ѝ и я остави задъхана. Горещи сълзи се лееха заедно със студената пот.
Тя се взря към листака горе.
„Моля те, накарай ги да спрат — помоли се наум на крилатия си брат. — Вече получихте своята кръв. Не ви ли стига?“
Джейс стоеше до нея и размахваше ръка във въздуха. Крещеше на прилепа:
— Остави я! Хайде, махай се вече! Къш!
Може би вслушал се в думите му, брат ѝ се издигна и потъна в дълбоките сенки на листака. Въпреки това прилепът не си отиде. Тъмните криле се виеха в бавни кръгове над тях.
Джейс се отпусна до Никс.
— Добре ли си?
Тя поклати несигурно глава. Не направи опит да заговори, за да не закрещи. Все пак хвана ръката на Джейс и стисна пръстите му, за да му покаже, че не е ранена, а само объркана. Трябваше да вдиша няколко пъти, за да се закрепи здраво в тялото си след зашеметяващия хаос от атаката над града. Сякаш самата тя я преживяваше — с гледки, звуци и миризми, през стотици различни очи.
Това беше твърде много, на твърде много нива. Виеше ѝ се свят и ѝ се гадеше. Повече от всякога нововъзвърнатото ѝ зрение ѝ се струваше по-скоро проклятие, отколкото чудо.
Вдигна отново поглед към изгубения си и намерен брат. Знаеше, че той я е вкарал в тази битка, свързвайки я с голямото споделено съзнание на мирските прилепи. Когато туптенето на сърцето ѝ се успокои, си спомни още нещо — нещо, което бе изпитвала през цялото време на това ужасно преживяване. Сякаш някакви по-големи очи се бяха взирали в нея, много по-настойчиво от малките червени въгленчета на брат ѝ. В онези моменти бе зърнала за миг нещо много по-древно, безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Краткото ѝ докосване до онази безпределност я ужаси, но също така я остави пуста и изпразнена.
„Какво означаваше това?“
Потрепери и се сви в обятията на Джейс.
Докато търсеше утеха от него, тонът на далечните крясъци се промени, взе да утихва бавно, макар и накъсван от време на време от по-остри изблици. После дори те стихнаха за няколко мига. Това, което не секна, бяха писъците на умиращите и ранените, отекващи над водата.
Тя погледна към тъмните криле, кръжащи на фона на петнистия листак.
„Свърши ли? Моля те, нека да е свършило.“
Отгоре не дойде отговор.
Вместо това баща ѝ се приведе назад, без да се обръща. Гласът му бе нисък, напрегнат и пълен с предупреждение.
— Лягайте долу. Веднага!
Никс лежеше във влека зад високата облегалка на капрата. След като послуша предупреждението на баща си и залегна, надзърна навън, колкото да види, че отпред иде широк сал, избутван с прътове в тяхната посока.
Джейс клечеше до нея.
Тя разбираше припрените нареждания на баща си. Салът бе пълен със сурови на вид мъже. Ако се съдеше по опърпаните им дрехи и сплъстените им бради, всички те живееха дълбоко в блатото.
С изключение на един, когото държаха в предния край на сала с опрян в гърлото му нож.
— Ей, вие — извика баща ѝ. — Какво правите със сина ми, мръсници такива?
Младият мъж с ножа на гърлото беше Аблен, по-големият ѝ брат. Едното му око бе подуто и окървавено.
Салът се приближи и препречи пътя им. Мърморко лесно можеше да ги прегази и да избута сала, но Бастан подсвирна и му изцъка да забави ход и да спре. Мъжете на сала носеха ръждясали канджи и дълги копия.
Онзи, който заплашваше Аблен с ножа, извика над рамото му:
— Къде е дъщеря ти, Поулдър?
— Момичето ми ли?
— Да.
Баща ѝ смръщи лице и се извъртя на пейката. Посочи назад, откъдето бяха дошли.