— Здравей, Дейв — каза Сам, докато качваше стъпалата.
Дейв вдигна очи, присви ги и се усмихна колебливо. Всичките му останали зъби бяха отпред. Усмивката ги показваше и петте.
— Господин Пийбълс?
— Да — каза той. — Как си, Дейв?
— О, много съм добре. Много добре. — Той се огледа. — Ей, момчета, поздравете господин Пийбълс! Той е адвокат!
Човекът, чийто език се подаваше от устата, вдигна глава, кимна кратко и отново се зае с плаката си. От лявата му ноздра провисна дълъг сопол.
— Всъщност — каза Сам — аз се занимавам с недвижими имоти, Дейв. Недвижими имоти и застра…
— Носиш ли ми локум? — рязко попита мъжът с треперещите ръце. Той въобще не вдигна очи, но съсредоточената му гримаса се задълбочи. От мястото си Сам можеше да види плаката му — той беше покрит с дълги оранжеви драсканици, които смътно напомняха думи.
— Моля? — попита Сам.
— Това е Луки — каза Дейв тихо. — Не е в най-добрата си форма, господин Пийбълс.
— Дайте си ми локума, дайте си ми локума, дайте си ми проклетия локум — напяваше Луки, без да вдига очи.
— М-м, съжалявам… — започна Сам.
— Той не носи никакъв локум! — извика Мръсния Дейв. — Млъкни и си прави плаката, Луки! Сара ги иска до шест! Ще дойде специално за тях!
— Ще си намеря проклетия локум — каза Луки с нисък решителен глас. — Ако не, ще ям котешки лайна.
— Не му обръщайте внимание, господин Пийбълс — каза Дейв. — Какво има?
— Ами, просто се чудех дали не си намерил две книги, когато си взимал вестниците миналия четвъртък? Сложил съм ги не където трябва и си помислих да проверя. Изтича им срока от библиотеката.
— Имаш ли четвърт долар? — попита рязко мъжът с висящия език. — Кой е най-отпред? Понички със мед.
Сам автоматично бръкна в джоба си. Дейв протегна ръка и докосна китката му, сякаш се извиняваше.
— Не му давайте пари, господин Пийбълс — каза той. — Това е Рудолф. Той няма нужда от понички. Той и поничките вече не се погаждат. Просто има нужда от една нощ сън.
— Съжалявам — каза Сам. — Не ми дават, Рудолф.
— Да, на никой не му дават — каза Рудолф. Обърна се отново към плаката си и замърмори: — Колко за парче? Две по петдесет.
— Не съм виждал никакви книги — каза Дейв. — Съжалявам. Само взех вестниците както обикновено. Госпожа В. беше там и тя може да ви каже. Не съм направил нищо лошо. — Но влажните му, нещастни очи говореха, че не очаква Сам да му повярва. За разлика от Мери Мръсния Дейв Дънкан не живееше в свят, където съдбата се крие на пътя или зад ъгъла — тя беше около него. Той живееше в нея с малкото достойнство, което му беше останало.
— Вярвам ти. — Сам сложи ръка на рамото на Дейв.
— Просто изсипах кашона ви с вестници в една от торбите си както винаги — каза Дейв.
— Ако имах хиляда локума, щях да ги изям всичките — каза рязко Луки. — Щях да изгълтам всичките тези паразити! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка за кльопане!
— Вярвам ти — повтори Сам и потупа Дейв по ужасно кльощавото рамо. Осъзна, че се пита дали Дейв няма бълхи — тогава Бог да му е на помощ. Тази неблаготворителна мисъл беше последвана от друга — запита се дали някой от другите ротарианци — тези здрави и сърдечни момчета, пред които беше имал такъв успех преди седмица, бяха идвали наскоро в тази част на града. Запита се дали изобщо знаеха за „Улица Ангъл“. Запита се също и дали Спенсър Майкъл Фрий беше мислил за хора като Луки, Рудолф и Мръсния Дейв, когато беше писал, че на този свят най-важно е човешкото докосване — на твоята и моята ръка. При спомена за речта си — така изпълнена с невинно самохвалство и одобрение на простите удоволствия на малкия град, Сам почувства вълна от срам.
— Това е добре — каза Дейв. — Значи мога да дойда и следващия месец?
— Разбира се. Отнесъл си вестниците в центъра за претопяване, нали така?
— Ъ-хъ. — Мръсния Дейв посочи с пръст, който завършваше с жълт, мръсен нокът. — Ей там. Но сега е затворено.
Сам кимна.
— Какво правите? — попита той.
— А, просто убиваме времето — каза Дейв и завъртя плаката, така че да може да го види Сам.
На него имаше картина на усмихната жена, която държеше поднос с пържено пиле, и първото нещо, което порази Сам, беше, че картината беше хубава — наистина хубава. Независимо от това дали беше алкохолик, или не Мръсния Дейв имаше природен талант. Над картината грижливо беше написано с печатни букви:
ПИЛЕШКА ВЕЧЕРЯ В I МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА
В ПОЛЗА НА ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ
„УЛИЦА АНГЕЛ“
15 АПРИЛ
ОТ 18.00 ДО 20.00
ЕЛАТЕ ВСИЧКИ
— Това е преди събранието на АА5 — каза Дейв, — но на плаката не можеш да напишеш за АА. Това е, защото то е нещо като тайна.