„Убийство — помисли Сам. — Сигурно е било убийство. Това всъщност е единственото нещо, достатъчно лошо, за да…“
В този миг някой сложи ръка върху рамото му.
3.
Ако беше изкрещял, без съмнение щеше да уплаши собственичката на ръката почти толкова, колкото го беше ужасила тя, но Сам не беше в състояние да изкрещи. Вместо това той изпусна всичкия си въздух и светът отново стана сив. Чувстваше гърдите си като акордеон, който бавно се смачква под крака на слон. Всичките му мускули сякаш се бяха превърнали в макарони. Този път не се подмокри. И това може би беше единственият му плюс.
— Сам? — чу той един глас. Идваше сякаш от много далече — например от Канзас. — Ти ли си?
Той се завъртя — насмалко да падне от стола пред устройството за микрофилми — и видя Наоми. Опита се да поеме дъх отново, за да може да каже нещо. Не се получи нищо — само уморена въздишка. Стаята се люшкаше пред погледа му. Сивотата идваше и си отиваше.
После видя как Наоми отстъпи назад, очите й се разшириха и тя вдигна ръка към устата си. Удари се в един от рафтовете с микрофилми с такава сила, че почти го прекатури. Рафтът подскочи, две-три кутии паднаха на килима с глухо тупкане.
— Оми — успя най-сетне да каже той. Гласът му излезе като скърцащ шепот. Той си спомни как веднъж като момче в Сейнт Луис беше хванал мишка под бейзболната си шапка. Мишката се мяташе, търсеше изход да избяга и издаваше точно такъв звук.
— Сам, какво се е случило с теб? — нейният глас също звучеше така, сякаш би изкрещяла, ако шокът не беше изкарал целия й дъх. „Много си пасваме“ — помисли си Сам. — Абът и Костело6 се срещат с Чудовищата.
— Какво правиш тук? — попита той. — Дръпна ми се лайното!
„Ето — помисли си той. — Пак приказвам глупости. И те нарекох Оми. Съжалявам.“ — Почувства се малко по-добре и помисли дали да не стане, но не се реши. Нямаше смисъл да предизвиква късмета си. Все още не беше сигурен, че сърцето му няма да се пръсне.
— Отидох в кантората да те видя — каза тя. — Ками Харингтън каза, че май си дошъл тук. Исках да се извиня. Знаеш защо. Отначало си помислих, че си изиграл някой жесток номер на Дейв. Той каза, че ти никога не би направил нещо такова и аз се сетих, че това не ти е присъщо. Винаги си бил толкова внимателен…
— Благодаря — каза Сам. — Старая се.
— … а по телефона изглеждаше толкова странен. Попитах Дейв за какво става дума, но той не пожела да ми каже нищо. Всичко, което знам, е, каквото чух… и как изглеждаше той, когато говореше с тебе. Сякаш беше видял призрак.
„Не — понечи да й каже Сам. — Аз видях призрак. А тази сутрин видях и нещо по-лошо.“
— Сам, трябва да разбереш нещо за Дейв… и за мен. Е, смятам, че за Дейв вече знаеш, но аз съм…
— Смятам, че знам — каза й Сам. — В бележката си до Дейв написах, че не съм намерил никого на „Улица Ангъл“, но това не беше истина. Отначало не видях никого, но после влязох, за да намеря Дейв. Видях хората отзад. Така че… знам. Но не отидох специално, ако разбираш какво искам да кажа.
— Да — каза тя. — Няма нищо. Но… Сам… Боже мой, какво се е случило? Косата ти…
— Какво косата ми? — попита я той рязко.
Тя отвори чантичката си с леко треперещи ръце и извади огледалце.
— Виж!
Той погледна, но вече знаеше какво ще види.
От осем и половина сутринта досега косата му беше почти напълно побеляла.
4.
— Виждам, че сте открили приятеля си — каза Дорийн Макгил на Наоми, когато се качиха обратно по стълбите. Поднесе нокът към ъгъла на устата си и се усмихна с окуражителната си усмивка.
— Да.
— Сетихте ли се да се разпишете на излизане?
— Да — повтори Наоми.
Сам не се беше разписал, но тя го беше направила и за двамата.
— Върнахте ли микрофилмите на местата им?
Този път Сам потвърди. Не можеше да си спомни дали той или Наоми бяха върнали единствената микрофилмова ролка, която беше разглеждал, а и не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да се измъкне оттук.
Дорийн все още се държеше особено. С пръст на долната устна, тя вдигна глава и каза на Сам:
— На снимката във вестника наистина изглеждахте различен. Просто не мога да се сетя с какво.
Докато излизаха, Наоми каза:
— Най-сетне е поумнял и е престанал да си боядисва косата.
6
Абът Бъд и Костело Лу — комедийно дуо, популярно от американското радио, кино и телевизия между 1929 и 1957.