Сам я погледна с раздразнение. Тя спокойно отговори на погледа му и Сам почувства, че ритъмът на сърцето му се ускорява.
— Остави това засега — каза Дейв, — въпреки че не можеш да го оставиш задълго — особено ако искаш да запазиш надеждата си да се измъкнеш от това нещо. Нека ти разкажа моята история. Никога досега не съм я разказвал и никога повече няма да я разкажа, но сега вече е време.
Глава 11
Историята на Дейв
1.
— Аз не съм бил винаги Мръсния Дейв Дънкан — в началото на петдесетте години бях просто обикновения Дейв Дънкан и хората си ме обичаха. Бях член на същия „Ротари клуб“, пред който говори онази вечер, Сам. Защо не? Имах си собствено занятие и с него правех пари. Бях художник на плакати, и то дяволски добър. Имах толкова работа, колкото можех да поема — в Джънкшън сити и Провърбия, но понякога поработвах и в Сидар Рапидс. Веднъж нарисувах реклама за цигари „Лъки страйк“ за стената на дясното поле на едно игрище чак в Омаха. Бях много търсен и си го заслужавах. Бях добър. Бях това, което сега наричат „художник график“, но тогава си бях просто най-добрият рисувач на плакати по тези места. Останах тук, защото това, от което се интересувах, беше сериозната живопис и мислех, че с нея мога да се занимавам на всяко място. Нямах висше художествено образование — опитах се, но не ме приеха — и знаех, че това ме сваля надолу в класирането, така да се каже, но знам художници, които са успели и без такива мъки — например Грама Моузис7. На нея не й трябваше шофьорска книжка — влизаше си право в града и без нея. Може би дори щях да успея. Продадох няколко платна, но не много — нямах нужда, защото не бях женен и преживявах добре от работата си с плакати. Освен това пазех повечето от картините си, така че да мога да правя изложби, както се предполага, че правят художниците. Направих и аз няколко. Първо тук, в града, после в Сидар Рапидс, а после в Демойнс. За последната написаха в „Демократ“, изкараха ме, че съм направо втори Джеймс Уистлър8.
Дейв замълча за момент и се замисли. После вдигна глава и отново погледна към опустелите, незасети полета.
— В АА все говорят за хора, които били с единия крак в бъдещето, а с другия — в миналото, и затова в днешно време не успявали да направят нищо. Но понякога човек се чуди какво ли би станало, ако навремето е постъпил другояче.
Той погледна почти виновно към Наоми, която се усмихваше и стискаше ръката му.
— Защото бях добър и наистина постигах нещо. Но много пиех още тогава. Не мислех много за това — по дяволите, бях млад. Бях силен и освен това не са ли пили всички велики художници? Аз мисля, че са пили. И въпреки това за известен период можех да постигна много — поне да направя нещо, — но тогава в Джънкшън сити дойде Арделия Лорц. И когато дойде, бях загубен.
Той погледна към Сам.
— Познах я от разказа ти, Сам, но тогава тя не изглеждаше така. Човек обикновено очаква да види някоя стара библиотекарка и това подхождаше за нейните цели, а и точно то е, което ти наистина си видял. Но когато дойде в Джънкшън сити през лятото на петдесет и седма, косата й беше пепеляворуса, а единствените места, в които беше пухкава, бяха местата, където една жена просто трябва да бъде пухкава.
Тогава живеех в Провърбия и ходех в Баптистката църква. Не бях много религиозен, но там имаше няколко добре изглеждащи жени. Мамчето ти беше една от тях, Сара.
Наоми се разсмя както се смеят жените, когато чуят нещо, което не могат да повярват.
— Арделия веднага се хареса на местните хора. Сега, когато хората от онази църква заговорят за нея — ако въобще заговарят — обзалагам се, че казват неща като например: „Още отначало си знаех, че нещо не е наред с тази Лорц“ или „Никога не ми е харесвал погледът на тази жена“, но да ви кажа, тогава не беше така. Те се въртяха около нея — и жени, и мъже — като пчели около първите пролетни цветя. Тя получи работа като помощник на господин Лавин по-малко от месец, след като беше дошла в града, но още две седмици преди това вече учеше малките в неделното училище в Провърбия. Не ми се иска да мисля на какво ги е учила — човек може да заложи последния си долар, че не е било на химни или на Евангелието от Матея — но ги учеше. И всеки се кълнеше колко много я обичат малките. Те също се кълняха в това, но когато го казваха, в очите им се четеше… четеше се, че не са сигурни къде са, а дори и кои са. Е, тя ми хареса… и аз й харесах. Не бихте го допуснали от начина, по който изглеждам сега, но в онези дни бях доста симпатичен младеж. От работата на открито винаги бях загорял, имах мускули, косата ми беше почти изрусяла от слънцето, а коремът ми беше плосък като дъската ти за гладене, Сара. Арделия беше наела една селска къща на миля и половина от църквата — спретната къщичка, но имаше нужда от боядисване така, както човек има нужда от вода в пустинята. Затова след църква, на втората седмица, я забелязах — не ходя често на църква, а беше средата на август, и й предложих да боядисам къщата. Тя имаше най-големите очи, които сте виждали. Повечето хора биха казали, че са сиви, но когато погледне право в тебе, може да се закълнеш, че са сребърни. А този ден след църква тя погледна право в мен. Слагаше си някакъв парфюм, който дотогава не бях помирисвал и не съм помирисвал оттогава. Лавандула, ако не се лъжа. Не мога да го опиша, но знам, че винаги ми навяваше мисли за малки бели цветя, които цъфтят само след залез слънце. И се влюбих. Моментално. Тя стоеше близо до мен — толкова близо, че телата ни почти се докосваха. Носеше една такава старомодна черна рокля — каквито носят старите дами, шапка с мрежеста воалетка, и държеше чантичката си пред себе си. Съвсем строго и прилично. Но очите й не бяха строги. О, не. Не бяха прилични. Изобщо не бяха.
7
„Грандма“ Моузис (1860–1961) — американска художничка, известна с платната си от селския живот.