„Не искам да виждам. Не искам да знам. Тогава ми беше достатъчно зле.“
„Нищо не е толкова зле, колкото това, което те очаква, Сам. Нищо.“
Той отвори очи — не външните си очи, а вътрешните — сънуващите очи.
Сега Беличкия Сам е на бетонната алея, по която се отива до източната страна на Обществената библиотека — бетонната алея, която води до детското крило. Той се движи бавно, с някакво предчувствие, всяка негова стъпка е като мекото цъкане на махалото в стъкленото гърло на голям часовник и всичко е ясно — мъничките искри от слюда и кварц, които блестят по бетонната алея; веселите рози, които ограждат дебелата стена от зелени храсти покрай стената на сградата; пълзящият бръшлян върху червената тухлена стена, странният и някак заплашителен латински девиз „Fuimus, non sumus“10, гравиран в полукръг над зелените врати с дебели армирани стъкла.
И Библиотечният полицай, застанал до стъпалата, е ясен.
Той не е блед. Той е зачервен. По челото му има пъпки — червени и възпалени. Не е висок, а е със среден ръст, с извънредно широки рамене. Не носи шлифер, а палто и това е много странно, защото е летен ден — горещ летен ден в Сейнт Луис. Очите му може би са сребърни — Беличкия Сам не може да види цвета им, защото Библиотечният полицай носи кръгли черни очила — очилата на слепец.
„Той не е библиотечен полицай! Той е вълкът! Пази се! Той е вълкът! Библиотечният ВЪЛК!“
Но Беличкия Сам не чува. Беличкия Сам не се бои. Нали все пак е посред бял ден, а градът е пълен със странни — и понякога удивителни — хора. Той е живял цял живот в Сейнт Луис и не го е страх от него. Това ще се промени.
Той се доближава до мъжа и когато стига по-близо, забелязва белега — мъничка бяла ивица, която започва високо на лявата буза, минава под лявото око и се изгубва върху хрущяла на носа.
„Здравей, синко“ — казва мъжът с кръглите черни очила.
„Здравейте“ — казва Беличкия Сам.
„Имаш ли нещо против да ми кажеш нещо за книгата, която държиш, преди да влезеш вътре? — пита мъжът. Гласът му е мек и учтив — изобщо не е заплашителен. На върха на езика му се усеща леко фъфлене, защото заваля някои от звуците «с». — Аз работя в библиотеката, нали разбираш.“
„Нарича се «Черната стрела» — учтиво казва Беличкия Сам — и е от господин Робърт Луис Стивънсън. Той е мъртъв. Умрял е от тубер-клу-роза. Много е хубава. Има много големи битки.“
Момчето очаква мъжът с кръглите черни очила да отстъпи и да му позволи да влезе, но мъжът с кръглите черни очила не отстъпва. Мъжът само се навежда, за да го разгледа по-добре. Дядо, защо са ти толкова кръгли и черни очите?
„Още един въпрос — казва мъжът. — Закъснял ли си с книгата?“
Сега Беличкия Сам се уплашва повече. „Да… но само малко. Само четири дни. Беше много голяма, нали разбирате, а аз трябваше да тренирам, да ходя на лагер и…“
„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“ Човекът с черните очила и палтото протяга ръка. За миг Сам почти хуква да бяга. Но той е дете — мъжът е възрастен. Този мъж работи в библиотеката. Този мъж е полицай. Изведнъж този мъж — този страшен мъж с белега и черните очила — е цялата Власт. Не можеш да избягаш от Властта — тя е навсякъде.
Сам боязливо се доближава до мъжа. Започва да вдига ръка — тази, в която държи пакетчето с червени дъвчащи бонбони, което сега е почти празно — и после, в последния момент, се опитва да я дръпне обратно. Твърде късно. Мъжът я хваща. Пакетчето с дъвчащи бонбони пада на алеята. Беличкия Сам никога вече няма да яде дъвчащи бонбони.
Мъжът придърпва Сам към себе си и го завърта, както рибарят завърта конеца на макарата на въдицата. Ръката, хванала Сам, е много силна. Причинява му болка. Сам заплаква. Все още е слънчево, тревата все още е зелена, но изведнъж целият свят започва да изглежда далечен — не повече от жесток образ, на който за кратко време му е било позволено да повярва.
Той усеща миризмата на „сен-сен“ в дъха на мъжа.
„Ще имам ли неприятности, господине?“ — пита той, като с всяка фибра от съществото си се надява, че мъжът ще каже „не“.
„Да — казва мъжът. — Да, ще имаш. МНОГО неприятности, а ако искаш да се отървеш от неприятностите, трябва да правиш точно това, което кажа аз. Разбираш ли?“
Сам не може да отговори. Никога не се е боял толкова. Само гледа мъжа с широки, опулени очи.
Мъжът го разтърсва.
„Разбираш ли, или не?“
„Д-да!“ — изохква Сам. Чувства почти непреодолима тежест в пикочния мехур.
„Нека ти кажа точно кой съм аз — казва мъжът, като издишва миризма на «сен-сен» в лицето на Сам. — Аз съм полицаят на библиотеката на авеню «Бригс» и имам задължението да наказвам момчета и момичета, които закъсняват с книгите си.“