Същият доктор Менгеле, който стои в единия край на блок 31 с ръце на гърба, наблюдавайки невъзмутимо всичко, което става в бараката. Свещеника води зловещата си свита от войници към дъното, като рита столчета и кара няколко затворници да излязат пред редицата по-скоро за да ги уплаши, отколкото за да ги обискира. За щастие, не са намерили нищо, заради което да задържат някого, поне до този момент.
Нацистите приключват проверката в бараката. Сержантът се обръща към капитана лекар, но него вече го няма, отишъл си е. Войниците би трябвало да са доволни, че не са открили тунели за бягство, оръжия или каквото и да е, което да е в разрез със заповедите им. Те обаче са ядосани, че не са намерили нищо и няма кого да накажат. Разкрещяват се за последно, разтърсват силно едно момче, което работи като помощник, отправят отново смъртни заплахи и излизат през задната врата на бараката. Този път вълците само са поразровили шумата с муцуните си. Отишли са си, но ще се върнат.
Когато вратата се затваря след тях, разнася се шепот на облекчение. Фреди Хирш поднася към устните си свирката, която винаги носи окачена на врата си, и изсвирва силно, за да даде знак, че могат да се разпръснат. Ръката на Дита е толкова изтръпнала, че почти не може да я помръдне. Толкова я боли, че от очите ѝ бликват сълзи, но облекчението, което изпитва от напускането на нацистите, е огромно и тя едновременно плаче и се смее.
Хората са обзети от някаква трескава нервност. Учителите имат желание да разговарят, да споделят усещанията си, да си обяснят един на друг това, което всички са видели. Децата се възползват от момента, за да тичат и да играят. Дита вижда учителката Крижкова, която върви право към нея. Увисналата кожа под брадичката ѝ се люлее също като на пуйка. Застава на сантиметър пред нея.
— Ти имаш ли ум в главата, момиче? Не знаеш ли, че трябва да заемеш мястото си при помощниците, вместо да търчиш като луда? Не съзнаваш ли, че могат да те задържат и да те убият? И че могат да убият всички ни?
— Направих това, което сметнах за правилно.
— Което ти си сметнала за правилно. И коя си ти, за да променяш правилата, които всички тук сме определили? Да не мислиш, че знаеш всичко?
Лицето на жената се сбръчква в хиляди гънки.
— Съжалявам, госпожо Крижкова.
Дита стиска юмруци, за да не се разплаче. Няма да ѝ достави това удоволствие.
— Ще докладвам за постъпката ти.
— Не е необходимо — разнася се мъжки глас, който говори на чешки със силен немски акцент.
Когато се обръщат, виждат Хирш, идеално избръснат и сресан.
— Госпожо Крижкова, часовете още не са приключили. Трябва да се погрижите за групата си, много са шумни.
Учителката винаги изтъква, че благодарение на строгостта ѝ нейната група от момичета е най-дисциплинираната и ученолюбивата от целия блок 31. Не казва нищо, макар че отправя гневен поглед към отговорника на бараката. Обръща се и тръгва с високо вдигната глава към ученичките си. Дита въздъхва с облекчение.
— Благодаря, господин Хирш.
— Фреди.
— Съжалявам, че не изпълних заповедите.
Хирш ѝ се усмихва.
— Добрият войник не чака да получи заповеди, защото винаги знае какъв е неговият дълг.
И преди да си тръгне, той се обръща към нея и поглежда книгите, които тя носи.
— Гордея се с теб, Дита. Бог да те благослови.
Когато той се отдалечава с енергични крачки, тя си спомня за вечерта, когато беше представлението на „Снежанка и седемте джуджета“. Докато помощниците демонтираха сцената, тя излезе от суфльорската си кабинка и тръгна към изхода, като си мислеше, че може би няма отново да стъпи в тази барака, която можеше да се превърне в театър. Един смътно познат глас я спря.
— Момиче…
Лицето на Фреди Хирш все още беше бяло от тебеширения грим. Дита се учуди, че той я помни. В гетото Терезин Хирш беше отговорник на Младежката служба, но го бе видяла бегло само два пъти, когато помагаше на една библиотекарка да бута количката с книги из сградите на онзи град каторга.
— Пристигането ти в лагера е много навременно.
— Навременно?
— Абсолютно! — Направи ѝ знак да го последва зад сцената, където вече нямаше никой. Отблизо очите на Хирш излъчваха смесица от нежност и дързост, а думите му на чешки звучаха със силен немски акцент. — Трябва ми спешно библиотекарка за детския ни блок.
Дита се втрещи. Та тя беше само едно четиринайсетгодишно момиче, което понякога се надигаше на пръсти, за да изглежда по-голямо.