Най-после жената престава да гледа в земята и вдига ъгловатото си лице.
— Добави ме в списъка си с книги.
— Благодаря, госпожо Маркета. Добре дошли в библиотеката.
Казва ѝ, че е станало твърде късно, за да чете, и че ще ѝ поиска отново книгата на следващия ден.
— Освен това трябва да препрочета някои пасажи.
На Дита ѝ се струва, че го изрича с известно задоволство и че си тръгва с по-енергична походка от обичайната. Може би идеята да бъде жива книга е започнала да ѝ харесва. Тя остава още малко и прелиства книгата, като шепне тихичко името Едмон Дантес и се опитва то да звучи по френски. Пита се дали някой ден ще успее да излезе от „Аушвиц“ като героя на романа. Струва ѝ се, че не е толкова смела, макар че, ако ѝ се удаде възможност да се затича към гората, няма да се поколебае.
Пита се също — в случай че успее да избяга — дали би си отмъстила на всички тези войници и офицери от СС и дали би го направила по методичния, неумолим и дори безжалостен начин, по който го прави граф Монте Кристо. Разбира се, че би ѝ се искало да изпитат същата болка, която причиняват на толкова невинни хора. И въпреки това я обхваща известна тъга при мисълта, че повече ѝ харесва веселият и доверчив Едмон Дантес от началото на романа, отколкото пресметливият и изпълнен с омраза мъж след това. Пита се дали наистина човек може да избира, или ударите на съдбата го променят, дори да не иска, също както ударът с брадва променя здравото дърво и го превръща в сухи дърва за огрев.
Спомня си за последните дни на баща си, агонизиращ върху мръсния нар без нито едно лекарство, което да го облекчи, убиван бавно от болестта, с която нацистите са се съюзили във вманиачеността си към смъртта. И като си помисля за него, слепоочията ѝ започват да пулсират яростно и изпитва неутолимо желание за отмъщение. Но тогава си спомня това, което ѝ бе казал старият Моргенщерн: „Нашата омраза е тяхната победа“. И кимва утвърдително с глава.
Ако учителят Моргенщерн е бил луд, значи и аз съм луда.
22
През два лагера от семейния лагер се разиграва сцена, на която никой от затворниците не би искал да присъства, но те нямат избор. Руди Розенберг, който е отишъл да занесе някакви списъци, върви по лагерщрасе на БIIд, когато в лагера влиза патрул на СС, охраняващ четирима руснаци — слаби, но все още енергични мъже въпреки порасналите им бради, изпокъсаните дрехи и синините по лицата им. Приятелят му Вецлер, служител в лагерната морга, му бе казал, че руските военнопленници работят по разширяването на „Биркенау“ извън периметъра на лагера. Там прекарвали деня в изтощителен труд, трупайки на купчини тежки дървени дъски и трупи.
Една сутрин, докато капото на руснаците отсъстваше няколко часа, за да се позабавлява с отговорничката на женската група, разчистваща съседния терен, те успяха да построят малко скривалище. Поставиха четири дебели дъски като стени, а отгоре сложиха дървена плоскост за капак. После натрупаха наоколо още дъски, така че скривалището остана заровено между купчините.
Планът им беше да издебнат момент, в който капото не ги наблюдава, да отместят капака и да се пъхнат в скривалището. При вечерната проверка в лагера щяха да открият отсъствието им и да помислят, че са избягали. Щяха да започнат да ги търсят в гората и околностите, но нямаше да предположат, че са само на няколко метра от самия лагер, извън периметъра на електрифицираните телени ограждения.
Германците действаха методично. В случай на бягство се вдигаше тревога, мобилизираха се извънредни отряди на СС, които претърсваха района, и се засилваше бдителността при контролните пунктове в близките населени места в продължение на три дни. След този срок специалната мярка се прекратяваше и СС възстановяваха обичайния режим на охрана. Така че трябваше да изчакат в скривалището точно три дни и да използват четвъртата нощ, за да се доберат до гората и да започнат бягството, без да се страхуват от специалните мерки за преследване и залавяне на бегълци.
Идеята за бягство е завладяла ума на регистратора и се е превърнала в натрапчива мисъл. Някои ветерани говорят за бягството като за зло, което атакува също като заразна болест. Изведнъж идва момент, в който човек започва да чувства неотложен, неудържим подтик за бягство. В началото мисълта нахлува на моменти, след това по-често и накрая вече не си способен да мислиш за нищо друго. Прекарваш ден и нощ, планирайки как да го направиш. Накрая належащата нужда да избягаш се превръща в силно и настойчиво туптене, като внезапен сърбеж, който се засилва и те кара да се чешеш с всичка сила, дори да раздереш кожата си.