— Излъгали са те.
Мъжът тръгва отново.
— Почакайте! — извиква ядосано Дита. — Искам да говоря с вас. Нима предпочитате да се надвикваме?
Някакви хора извръщат любопитно глава и мъжът проклина тихо. Хваща Дита за ръката и я повежда към страничната алея между бараките, където осветлението е по-слабо.
— Коя си ти? Какво искаш?
— Аз съм помощничка в блок трийсет и първи. Можете да ми се доверите. Можете да поискате сведения за мен от Мириам Еделщайн.
— Добре, добре… казвай.
— Опитвам се да разбера защо Фреди Хирш се е самоубил.
— И защо? Много просто, уплашил се е.
— Какво говорите?
— Това, което чуваш. Предал се е. Беше помолен да оглави бунта и не се осмели. Край на историята.
— Не го вярвам.
— Все ми е едно дали вярваш, или не. Точно това е станало.
— Вие не познавахте Фреди Хирш, нали? — В този момент мъжът спира, сякаш са го хванали да върши нещо нередно. Дита полага усилие да не се разплаче от яд. — Не сте го познавали. Не знаете нищо за него. Той не е отстъпвал никога пред нищо. Вие смятате, че знаете много, че Съпротивата е наясно с всичко… но не разбирате нищо.
— Виж, момиче, знам само, че тази заповед му е спусната от ръководството на Съпротивата и след това той е изгълтал всички тези хапчета, за да се заличи от картата на света — отговаря раздразнено. — Не знам какъв е този интерес към него. Всичко в блок трийсет и първи е една пантомима. Такъв е и целият семеен лагер. Хирш и всички ние играехме играта на нацистите. Бяхме техни пионки.
— Какво искате да кажете?
— Този лагер е екран за заблуда, параван. Единственото му предназначение е да скрие истината от международните наблюдатели, които може да дойдат, за да проверят доколко верни са слуховете, стигнали до някои страни, че немските лагери са касапници. Семейният лагер и блок трийсет и първи са декор, а ние сме актьорите в тази комедия.
Дита мълчи. Плешивият мъж клати глава.
— Не се занимавай повече. Твоят приятел Хирш се е изплашил. Човешко е.
Страхът…
Изведнъж се замисля за страха като за киселина, която подкопава и най-непоклатимите убеждения. Разяжда всичко, унищожава всичко.
Плешивият мъж се отдалечава, оглеждайки се нервно наляво и надясно.
Дита продължава по уличката. Думите отекват в главата ѝ и заглушават всичко наоколо. Декор? Актьори в комедия? Фигуранти на нацистите? Нима всички усилия, които са положили в блок 31, са били в полза на немците?
Трябва да се подпре с ръка на стената на бараката, за да не залитне. Целият семеен лагер е измама? Нищо ли не е истина?
Започва да си мисли, че вероятно е така. Истината е нещо, стъкмено от съдбата. Тя е просто каприз на случайността. В замяна на това лъжата е по-човешка: хората я измислят, направена е по тяхна мярка.
Тръгва да търси Мириам Еделщайн. Намира я в бараката, седнала на сламеника. В момента изпраща сина си Ариах, който отива с други момчета на лагерщрасе, преди да са раздали мизерните дажби хляб за вечеря.
— Преча ли ви, госпожо Мириам?
— Разбира се, че не.
— Вижте… — Гласът ѝ е несигурен, цялата потръпва, краката ѝ отново се разтреперват. — Говорих с човек от Съпротивата. Каза ми невероятни неща: че семейният лагер е параван на нацистите, в случай че дойдат наблюдатели от други страни, за да проучат…
Мириам безмълвно потвърждава.
— Значи е вярно! Вие сте го знаели! Тогава — прошепва Дита — през цялото това време просто сме служили на нацистите и толкова.
— Нищо подобно! Те имаха свой план, но ние изпълнявахме нашия. Те искаха склад за струпани като непотребни вещи деца, но ние отворихме училище. Искаха да ги натъпкат като добитък в обор, но ние направихме така, че да се чувстват хора.
— И какво от това? Всички деца, пристигнали през септември, са мъртви.
— Струваше си. Нищо не беше напразно. Спомняш ли си как се смееха? Спомняш ли си как широко отваряха очи, когато пееха Alouette или когато слушаха историите на нашите живи книги? Помниш ли как скачаха от радост, когато слагахме по половин бисквита в купичките им?
— И вълнението, с което подготвяха театралните пиеси!
— Те бяха щастливи, Едита.
— Но това продължи толкова малко…
— Животът, всеки един живот е много кратък. Но ако си успял да бъдеш щастлив поне за миг, си е струвало да живееш.
— Един миг! Толкова кратко?
— Много кратко. Достатъчно е да бъдеш щастлив толкова време, колкото гори една запалена кибритена клечка.
Дита замълчава и се замисля колко кибритени клечки са се палили и угасвали в живота ѝ — а те са били много, дори не може да ги преброи. Множество кратки моменти, в които пламъкът е светел дори сред пълен мрак. Някои от тези моменти са настъпвали, когато сред най-големи нещастия е отваряла книга и е потъвала в нея. Нейната малка библиотека е кутия с кибритени клечки. При тази мисъл тя се усмихва с малко тъга.