— А какво ще стане с тези деца сега? Какво ще стане с всички нас? Страх ме е, лельо Мириам.
— Нацистите могат да ни лишат от дома ни, от вещите, дрехите и дори от косите ни, но колкото и да ни ограбват, не могат да ни отнемат надеждата. Тя е наша. Не можем да я загубим. Все по-често се чуват бомбардировките на съюзниците. Войната няма да продължи вечно, трябва да се подготвим също за мира. Децата трябва да продължат да учат, защото ще намерят една страна и един свят в пълна разруха. Именно те и вие, младите, трябва да го изградите отново.
— Но тази измама на нацистите със семейния лагер е ужасна. Международните наблюдатели ще дойдат, ще им покажат лагера, ще видят, че децата в „Аушвиц“ оцеляват, ще скрият от тях газовите камери и те ще си тръгнат заблудени.
— О, не.
— Какво искате да кажете?
— Това ще бъде нашият момент. Няма да допуснем да си тръгнат, без да узнаят истината.
Тогава Дита си спомня следобеда преди преместването на лагеристите от септемврийския ешелон, когато срещна Фреди на лагерщрасе.
— Сега се сещам за нещо, което Фреди ми каза последния път, когато говорих с него. Спомена нещо за момент, в който ще се отвори пролука, и това ще бъде часът на истината. Че трябва да се играе много умело. Каза, че топката трябва да се вкара в коша в последната секунда, когато най-малко я очакват, за да спечелим играта.
Мириам се съгласява с кимване.
— Планът беше такъв. Преди да си отиде, ми остави някакви документи. Пишеше не само доклади за комендантството. Беше събрал данни, дати, имена… пълно досие за това, което става в „Аушвиц“ и което да бъде връчено на неутрален наблюдател.
— Фреди вече няма да може да го връчи.
— Не, него вече го няма. Но ние няма да се предадем, нали?
— Да се предадем? В никакъв случай! Каквото и да стане, разчитайте на мен. При всяко положение.
Заместник-директорката на блок 31 се усмихва.
— Но тогава — настоява Дита — защо той се предаде в последния момент и се самоуби? Членовете на Съпротивата казват, че се е изплашил.
Усмивката на Мириам Еделщайн изведнъж застива на лицето ѝ.
— Онзи човек от Съпротивата каза, че са поискали от него да оглави бунт и че той се е пречупил. Обясних му, че изобщо не го познава, но той изглеждаше толкова сигурен…
— Наистина му предложиха да оглави бунт, когато вече бяха сигурни, че хората от септемврийския ешелон ще бъдат умъртвени в газовите камери. Научих го от източник, на който имам доверие.
— И е отказал?
— Бунт на семейства със старци и деца срещу въоръжени есесовци не беше особено добър план. Помоли ги да го обмислят по-добре.
— И след това се самоуби.
— Да.
— Защо?
Въздишката на Мириам Еделщайн я изпълва с отчаяние.
— Невинаги имаме отговор за всичко.
Жената я прегръща през рамото и я притегля към себе си. Стоят така доста време, през което тишината ги свързва повече от всяка изречена дума. Разделят се сърдечно и Дита си тръгва от бараката. Мисли си, че може би няма отговори за всичко, но Фреди ѝ бе казал: „Никога не се предавай“. И няма да се откаже от намерението си да намери този отговор.
Тихият говор, разнасящ се от групите, я изтръгва от мислите ѝ. На няколко метра е класът на Ота Келер. Децата следят внимателно обясненията му и Дита наостря слух, за да не изпусне нишката, която нацистите са прекъснали. Училището ѝ липсва. Би искала да продължи да учи и може би да стане пилот като Амелия Еърхарт, жената, която беше видяла в едно илюстровано списание на майка си. На снимките тя слизаше от самолет, облечена с мъжко кожено яке, с вдигнати на челото пилотски очила и със замечтан поглед. Мисли си, че за да стане пилот, сигурно трябва да учи много. От мястото, където е седнала, долавя тихите гласове на различни учители, но не успява да разбере обясненията на нито един от тях.
Наблюдава учителя Келер. Казват, че е комунист. Комунизмът все още е блян. Все още не се е превърнал в кошмар. Ота Келер им говори за скоростта на светлината. Обяснява им, че във Вселената няма нищо по-бързо; че звездите, които виждаме да светят в небето, са резултат от фотоните, които те са излъчили и които са изминали милиони километри с главозамайваща скорост, за да стигнат до нашите зеници. Хипнотизира децата със заразителния ентусиазъм, който излъчва, докато говори, постоянно мърда веждите си и размахва показалец като стрелка на компас.