Изведнъж Дита се замисля, че компасите са много трудни за разбиране. Като порасне, може би ще предпочете да стане художничка вместо пилот. Освен това ѝ се удава. Пак ще бъде своеобразно летене, но без да зависи от толкова апарати и лостове. Ще рисува света, сякаш лети над него.
Този следобед Маргит я чака пред вратата на барака 31. Дошла е със сестра си Хелга, която е извънредно слаба. Маргит ѝ прошепва, че е малко притеснена за нея, защото е много изнемощяла. Хелга е имала лошия късмет да попадне в бригада за дренажни изкопи и поради постоянните пролетни дъждове по цял ден вадят кал.
Има много лагеристи като Хелга: страдат от прекалена слабост, сякаш парчето хляб и супата влизат и излизат през тялото им, без да оставят никаква следа. Може би не са по-слаби от останалите, но има нещо в отпадналите им жестове и в сломения им поглед, което ги прави да изглеждат по-крехки.
Говори се много за тифа, холерата, туберкулозата и пневмонията, но не се говори достатъчно за епидемията от отчаяние, бушуваща в лагера. С баща ѝ се случи същото. Това са хора, които изведнъж започват да гаснат. Това са тези, които са се предали.
Двете се опитват да развеселят Хелга и се впускат във възможно най-забавен разговор.
— Я кажи, Хелга, не срещна ли някое хубаво момче наоколо?
Тъй като Хелга стои, без да знае какво да отговори, Дита прехвърля топката към сестра ѝ.
— Е, Маргит, и ти ли не мерна нищо в целия лагер, което си струва вниманието? Трябва да помолиш комендантството да те премести.
— Чакай… видях едно момче в барака 12. Истинско бижу.
— Бижу ли? Чу ли, Хелга? Що за безвкусен начин на изразяване.
Трите се засмиват.
— И каза ли нещо на бижуто? — продължава да се шегува Дита.
— Ами още не. Сигурно е най-малко на двайсет и пет.
— Уф! Много е голям. Направо старец. Ако излезеш с него, ще помислят, че си му внучка.
— А ти, Дита — контраатакува Маргит, — в тази барака няма ли някой помощник, който заслужава внимание?
— Помощници? Неее. Кой се интересува от пъпчиво момче?
— Добре де, все трябва да има някое интересно момче!
— Неее.
— Нито едно?
— Ами… има един различен.
— И с какво толкова е различен?
— Не е с три крака, разбира се, но — и тук Дита става по-сериозна — той е едно от онези момчета, които на пръв поглед изглеждат много сериозни, но умее да разказва. Името му е Ота Келер.
— Хайде бе, някой досадник.
— Нищо подобно!
— Как ти се струва, Хелга? Изборът на момчета е доста трагичен, нали?
Сестра ѝ се съгласява с усмивка. Срам я е да говори за момчета с Маргит, която, общо взето, е много сериозна. Но когато Дита е с тях, е различно. Нещата изглеждат по-естествени.
Тази нощ, докато Хелга, Маргит, Дита и целият лагер спят, един старши ефрейтор от СС влиза в лагера, без да привлича внимание. На рамото си носи раница.
Отправя се към задната част на една от бараките и издърпва резето, което залоства задната врата. Сред сенките се появява фигурата на Зигфрид Ледерер. Преоблича се, без да вдига шум. Вече не е просяк, превърнал се е в представителен офицер от СС. Пещек бе предпочел униформа с нашивки на лейтенант, защото с нея е почти невъзможно някой да се осмели дори да го заговори.
Излизат през контролния пункт, където двамата постови в караулката им отдават чест с незабавно вдигане на ръка. Отправят се към входа под голямата охранителна кула, която има вид на зловеща крепост. Тъмно е и тя е осветена в горната си част, в която се намира остъклена наблюдателница за пазачите. Ледерер се поти под униформата си, но Пещек върви уверено. Убеден е, че ще минат през контрола без особен проблем.
Приближават се до поста под внушителната входна кула и Пещек избързва няколко крачки. Виждайки го, надзирателите се извъртат към него със заредени автомати. Той пошепва на Ледерер да забави ход и да му даде възможност да мине напред, но да не спира, а да продължи да върви спокойно към изхода. Ако се държи уверено, охраната няма да се усъмни. Няма да се осмелят да спрат един лейтенант.
Пещек избързва с няколко крачки, най-безцеремонно се доближава до пазачите и сякаш е сред най-добри приятели, им доверява поверително с тих глас, че ще заведе този току-що пристигнал в „Аушвиц“ офицер до публичния дом в „Аушвиц I“.
Пазачите се разхилват съучастнически, но веднага млъкват, защото лейтенантът минава край тях и те застават мирно, докато фалшивият офицер кима с глава в отговор на поздрава им. Пещек настига началника си и двамата изчезват в нощта. Пазачите от контролния пункт си мислят, че тези двамата имат късмет. И те наистина го имат.