Леля Мириам е сложила мармалад от цвекло в сутрешния чай, за да заприлича на вино. Освен това тя отговаря за омесването на тестото за хляба. Валтер, един от мъжете, които помагат за поддръжката на бараката, е намерил дебела тел, която огъва като реотан, за да опече хляба. Децата следят като хипнотизирани целия процес. На място, където храната е рядко удоволствие, те виждат с удивление как от шепа брашно и малко вода се получава вкусен хляб с опияняваща миризма.
Та това си е цяло чудо.
Затова, въпреки че в дъното на бараката някои от най-малките деца играят на гоненица и вдигат шум, скоро ги укротяват и в бараката настъпва почтителна тишина, наситена с мистицизъм.
Накрая се получават седем хляба, които слагат на една маса в средата на бараката. Не е много за над триста деца, но Лихтенщерн се разпорежда всеки да вземе по мъничко, колкото да опита мацата.
— Това е безквасният хляб, който нашите предци са яли по време на пътуването от робството към свободата — им обяснява.
И всички минават поред пред него, за да вземат своята свещена трошичка.
Децата сядат отново по групи и учителите им обясняват историята за извеждането на евреите от Египет, докато те опитват от ритуалния хляб и отпиват от оцветения в червено чай. Дита се движи на зигзаг между групите и слуша историята, разказвана с различни гласове, в различни версии на едни и същи факти за дългия поход на евреите през пустинята, водени от пророк Моисей. Децата много обичат историите и слушат захласнато как Моисей се изкачил на стръмната планина Синай, за да се доближи до този бог с гръмотевичен глас, и как Червено море се разтворило, за да минат през него. Нищо че празничната пасхална вечеря е най-нетрадиционната в историята, още повече че празнуват не вечерта, а на обяд и разбира се, няма да могат да хапнат от обичайното агнешко, защото няма нищо за ядене. Като голяма екстра всяко дете ще получи по половин бисквита. Но независимо от лишенията, копнежът и вярата, с която участват в тържеството, го превръща във вълнуваща церемония.
Ави Офир събира детския хор, с който дни наред е репетирал специално за случая, и започват да пеят, отначало срамежливо, после по-стройно, Одата на радостта на Бетовен. Тъй като е невъзможно да се репетира тайно каквото и да е в блока, където се събират всички деца, повечето от присъстващите толкова пъти са я чували, че знаят текста наизуст, и се включват в пеенето, образувайки огромен хор от стотици гласове.
Силната музика прехвърля стените и телените огради. Работниците в дренажните изкопи на лагера спират работа за момент и се опират на лопатите, за да чуват по-добре…
— Чуйте, децата пеят…
В текстилната работилница и в тази за слюда, където се изработват кондензатори за електронни прибори и радари, работата също спира за миг и лицата се обръщат по посока на мелодията, долитаща от място, което сякаш е чуждо на този лагер.
Не, не, казва някой. Това са ангели небесни.
В калните изкопи, където постоянно се натрупва пепел и надзирателите принуждават затворниците да копаят, докато ръцете им се разкървавят, тази музика и тези гласове, донесени от вятъра, са истинско чудо. В текста се говори за време, когато милиони човешки същества ще се прегърнат, хората от целия свят ще се разцелуват и ще бъдат братя. Един призив за мир, крещян с пълно гърло в най-голямата фабрика за смърт, каквато дотогава светът не е виждал.
Одата звучи толкова силно, че стига до кабинета на един отявлен меломан. Той вдига глава, сякаш е подушил вкусната миризма на сладкиш, на която човек не може да устои, и я проследява до фурната, в която се пече. Оставя бързо документите, пресича лагерщрасе на семейния лагер и спира на прага на блок 31.
Вече са повторили много пъти тактовете на първата строфа, която всички знаят, и тъкмо стигат до края на припева, когато една фигура с фуражка с череп застава на входа, хвърляйки огромна заплашителна сянка. Лихтенщерн замръзва, сякаш зимата изведнъж се е върнала.
Доктор Менгеле.
Продължава да пее, но гласът му спада: нямат право да честват никакъв еврейски празник. Дита онемява за момент, но веднага подхваща отново думите, защото, въпреки че възрастните са млъкнали, децата са продължили да пеят с пълно гърло, сякаш нищо не е станало.
За кратко време Менгеле стои заслушан с обичайното си неутрално, равнодушно и непроницаемо изражение. Обръща глава към Лихтенщерн, който е спрял да пее и го гледа ужасен. Менгеле кима одобрително с глава, като че ли това, което чува, му харесва, и вдига ръката си в бяла ръкавица, давайки им знак да продължат. Офицерът си тръгва и блокът завършва песента с цялата мощ на гърлата си, за да изпратят послание за своята сила на Менгеле. След това избухват ръкопляскания, предназначени за самите тях, за тяхната енергия и смелост.