— Извинете ме, но мисля, че има някакво недоразумение. Библиотекарката беше госпожица Ситигова, аз само ѝ помагах понякога да разнася книгите.
Отговорникът на блок 31 се усмихваше по онзи присъщ на него начин — любезно и леко снизходително.
— Забелязах те няколко пъти. Ти буташе количката с книгите.
— Да, защото беше тежка за нея и колелцата се запъваха между паветата. Но нищо повече.
— Ти буташе количката с книгите. Можела си да прекараш следобеда в леглото, да се разхождаш с приятелките си или да се занимаваш с твоите си неща. Но вместо това ти буташе количката, за да могат хората да четат.
Тя го гледаше учудено, но думите на Хирш не търпяха възражение. Той не ръководеше барака, той ръководеше армия. Както генералът на една народна революция посочва някой селянин и му казва: „Ти си полковник“, така онзи следобед той посочи със същата тържественост Дита в онази жалка барака и ѝ каза: „Ти си библиотекарката“.
Макар че побърза да добави:
— Но е опасно. Много опасно. Да държиш книги тук не е игра. Ако есесовците хванат някого с книги, ще го екзекутират.
И като каза това, той вдигна палеца си и изпъна показалеца. Прицели се с този въображаем пистолет в челото на Дита. Тя се помъчи да запази самообладание, но малко я достраша от тази неочаквана отговорност.
— Разчитайте на мен.
— Опасността е голяма.
— Изобщо не ме е грижа.
— Могат да те убият.
— Не ме е грижа.
Дита се опита думите ѝ да прозвучат спокойно, но не успя. Също така не успя да избегне треперенето на краката си. Отговорникът на блока гледаше втренчено танца на слабичките ѝ като щеки крачета, обути в дълги вълнени чорапи.
— За библиотеката е нужен някой смел човек.
Дита се изчерви, защото краката ѝ продължаваха да треперят. Колкото и да се опитваше да ги спре, не успяваше. Вече трепереха и ръцете ѝ, и то не само при мисълта за нацистите, но и от страх, че директорът ще я помисли за страхливка и няма да я приеме. Страхът от страха е като спускане по нанадолнище.
— Значи, няма да ме вземете?
— Смятам, че си много храбро момиче.
— Но аз цялата треперя! — възкликна тя отчаяно.
Тогава Хирш се усмихна по неговия толкова особен начин, сякаш наблюдаваше света от удобно кресло.
— Точно затова си смела. Само безразсъдните не се страхуват, защото нямат представа за риска, и се излагат на опасност, без да съзнават последиците. Човек, който не съзнава опасността, може да изложи на опасност всеки, който е край него. Не искам такива в екипа си. Трябват ми хора, които треперят, но не отстъпват, които съзнават риска и въпреки това не се отказват.
При тези думи Дита усети, че треперенето на краката ѝ отслабва.
— Смели са онези, които са способни да превъзмогнат собствения си страх. Ти си такава. Как се казваш?
— Едита Адлерова, господин Хирш.
— Добре дошла в блок трийсет и първи, Едита. Бог да те благослови. И моля те, наричай ме Фреди.
Спомня си ясно как същата вечер изчакаха всички да си отидат. После Дита влезе в стаята на Фреди Хирш — тесен правоъгълник с един нар и два стари стола. Вътре имаше отворени пакети, празни съдове, листове хартия с официални печати, изрезки от платове, останали от декорите на „Снежанка и седемте джуджета“, няколко кръгли панички и собствените му дрехи, които бяха малко, но идеално сгънати.
Когато Хирш помоли да подобрят твърде оскъдната диета на децата, доктор Менгеле с неочаквана снизходителност нареди колетите, които изпращаха близките на вече починали затворници, да бъдат препращани в блок 31. В бараката лечебница постоянно постъпваха болни, а смъртните случаи бяха ежедневие. От 5007 депортирани, които бяха пристигнали през септември, в края на декември вече бяха починали близо хиляда. Освен респираторните заболявания като бронхит и пневмония, имаше червен вятър и жълтеница, усложнени от недохранването и лошата хигиена. Колетите идваха толкова оплячкосани в блок 31, след като бяха минали през ръцете на есесовците, че понякога съдържаха само трохи и празни опаковки. В някои случаи обаче имаше бисквити, парче колбас, малко захар… Беше ценна добавка към храната на децата и повод да се организират конкурси и фестивали, където наградата беше половин глава кромид лук, унция шоколад или малко грис.
Хирш ѝ каза нещо, което я смая: притежаваха библиотека на крака. Няколко учители, които познаваха из основи определена литературна творба, се бяха превърнали в хора книги. Местеха се от група на група, за да разказват на децата истории, които знаеха наизуст.