— Освен това — казва една от жените с напевен глас — при всяко бягство си отмъщават на останалите: ще има нови забрани, наказания… В някои лагери са изпратили хора в газовите камери като репресивна мярка. Не знаем какво може да ни се случи. Не е за вярване, но някои са такива егоисти, че им е все едно дали ще поставят в опасност други хора.
Останалите кимат одобрително.
Лизел Адлерова рядко се включва в разговорите. Не обича да привлича вниманието и винаги упреква дъщеря си, че не е достатъчно дискретна. Шокиращо е, че жена, която говори различни езици, използва най-често този на мълчанието. И все пак тази вечер говори.
— Най-после думи на място. — Главите отново кимат. — Най-после някой да каже истината.
Чува се одобрителен шепот. Лизел продължава:
— Най-после някой да каже това, което наистина е важно. Изобщо не ни е грижа дали този мъж ще успее да се измъкне жив, или не. Единствено ни е страх, че това ще навреди на нас, че ще ни лишат от лъжица супа за деня, че ще ни държат часове наред прави навън, докато трае проверката. Ето това е важното.
Чува се недоумяващо шепнене, но тя продължава да говори.
— Казвате, че бягството не служи за нищо. Дузини патрули обаче ще бъдат изпращани по следите на бегълците и това ще принуди германците да осигуряват все повече допълнителни сили за тила, вместо да се бият на фронта срещу съюзниците, които трябва да ни спасят. Нима е безсмислено да се борим оттук, за да разединим силата на германците? С какво ще си помогнем, ако стоим тук и изпълняваме заповедите на нацистите до момента, в който решат да ни убият?
Изумлението е всеобщо и дори тихото мърморене секва, след което започва да се долавя известно раздвояване на мненията. Дита стои права с отпуснат в ръката гребен. Шокирана е. В бараката се чува единствено гласът на Лизел Адлерова.
— Веднъж чух едно момиче да ни нарича дърти кокошки. Имаше право. По цял ден кудкудякаме и нищо повече.
— А ти, като приказваш толкова — извиква ядосано предишната жена, — защо не избягаш, щом е толкова важно? Лесно е да се говори.
— Аз съм възрастна жена, нямам сили. Не съм и достатъчно смела. Аз съм дърта кокошка. Затова уважавам онези, които имат смелост да направят това, което аз не мога да направя.
Жените около нея направо онемяват. Дори добродушната и бъбрива госпожа Турновска, която никой не може да надприказва, гледа с любопитство приятелката си.
Дита оставя гребена на сламеника и гледа майка си, сякаш я наблюдава под микроскоп, със странното чувство, че открива човек, различен от този, който винаги е бил до нея. Мислеше, че майка ѝ живее уединена в свой собствен свят, че след смъртта на баща ѝ не я интересува какво става около нея.
— Мамо, от векове не съм те чувала да говориш толкова много.
— Мислиш, че съм говорила повече, отколкото трябва?
— Напротив, всичко беше точно на място.
На няколкостотин метра оттам обаче властва мълчанието. И мракът — ако някой от двамата бегълци вдигне ръка пред лицето си, няма да различи дори пръстите си. В тази килия, скована от дъски, в която трябва да стоят седнали или легнали, времето тече убийствено бавно и чувстват леко замайване от непоносимия и вонящ на бензин въздух. Един от ветераните ги бе посъветвал да натопят тютюн в керосин, за да объркат кучетата.
До себе си Руди усеща неспокойното дишане на Фред Вецлер. Имат време да обмислят за стотен път едни и същи неща. Невъзможно е да не се замисли отново за лудостта да напусне удобната си служба в лагера, където би могъл да изчака края на войната. Но бе обхванат от силното желание да избяга и вече не можеше да го спре. От главата му не излизаха нито последният поглед на Алис Мунк, нито посинялото лице на Хирш. След като видиш един толкова непоклатим човек като Фреди Хирш да се разпада пред очите ти, вече не можеш да вярваш на никаква устойчивост.
А какво да каже за смъртта на Алис? Как да приеме, че нейната красота и младост не можаха да спрат валяка на омразата? За нацистите няма прегради. Тяхната решимост да убият и последния евреин в последното кътче на планетата е методична и неудържима. Трябва да избягат. Но това не е достатъчно. Трябва да разкажат всичко това на света, на този изпаднал в летаргия Запад, който смята, че военният фронт е в Русия или във Франция, докато истинската касапница се извършва в сърцето на Полша, в тези лагери, наречени концентрационни, в които единственото нещо, което се концентрира, е най-жестоката престъпна операция в историята.
Така че независимо от мъката, която усилва студа в тази тъмна полярна нощ, в крайна сметка решава, че е на мястото, където трябва да бъде.