Времето минава, въпреки че малката цепнатина, която пропуска тънка струя въздух, не позволява да се разбере дали е ден, или нощ. Трябва да престоят три дни, обгърнати от непрогледен мрак. Но дори и така разбират, че вече се разсъмва, по шумовете и движенията, идващи отвън.
Не им е лесно да чакат сврени в малкото скривалище. На моменти успяват да подремнат, но като се събудят, изтръпват от страх, защото светът е изчезнал, погълнат от мрака. Малко след това си спомнят, че са в този дъсчен бункер, но не се успокояват напълно, защото се намират в близост до наблюдателните кули. Страховете са нощни растения, които израстват в тъмното.
Наложили са си да не говорят, защото някой отгоре може да се навърта и да ги чуе. Не знаят също така дали малката цепнатина между дъските ще бъде достатъчна, за да не останат без въздух. И все пак идва момент, в който един от тях не издържа повече и пита шепнешком какво ще стане, ако някоя сутрин натрупат още тежки плоскости отгоре, които те няма да могат да повдигнат. И двамата знаят: скривалището ще се превърне в запечатан ковчег, в който ще умрат в бавна агония от задушаване или от глад и жажда. При такова продължително и мъчително очакване е невъзможно да не преувеличават нещата, невъзможно е да не се питат кой от тях ще умре пръв, ако не могат да излязат от скривалището.
Чуват лая на кучетата, най-големите им врагове, които, за щастие, са доста далече. Но започват да долавят друг шум, който се приближава: стъпки и гласове, които се чуват все по-ясно.
Ботушите на надзирателите отекват по земята. Двамата почти спират да дишат, но и да искат, не могат да дишат, защото страхът задръства белите им дробове. Чуват около себе си глух шум от издърпване на дъски. Някакви есесовци разместват дъски в зоната, където се крият. Лоша работа. Толкова близко са, че успяват да доловят откъслеци от разговори, ругатни на войниците, принудени да обикалят извънредно периметъра на лагера. Думите им са изпълнени с омраза към бегълците. Казват, че когато ги намерят, ако Шварцхубер не ги екзекутира, самите те с удоволствие ще разбият черепа им. Думите се чуват толкова ясно, че тялото на Руди се вледенява, сякаш вече е умрял. Животът му зависи единствено от дебелината на дървената плоскост, която ги покрива. Едва четири или пет сантиметра ги отделят от смъртта.
Трополенето на ботушите около тях и разместването на дъските, вече съвсем близо до скривалището им, предизвестяват края на всичко. Руди е толкова отчаян, че иска само да дръпнат отведнъж капака, да надникнат вътре и всичко да приключи възможно най-бързо. Мисли си, че предпочита да ги застрелят още тук, на място. Дано яростта на надзирателите им спести унижението и болката да бъдат обесени публично. Миг преди това Руди е мечтаел да бъде свободен; сега иска само да умре бързо. Сърцето му бие толкова силно, че започва да трепери.
Ботушите кънтят, дъските се разместват. Руди вече се примирява, дори вцепенената му поза се отпуска: нищо не може да направи. В дните преди бягството го преследваше мисълта за мъчителния момент, в който ще го заловят, за мига, в който илюзията за свобода се пропуква като огледало и те обзема неконтролируема паника, знаейки със сигурност, че ще умреш. Но сега си дава сметка, че не е така, че ужасът настъпва преди този момент. Когато нацистът насочва към теб своя люгер и ти казва да вдигнеш ръце, те обзема само едно ледено спокойствие, едно примирение с края, защото не можеш да направиш нищо повече, нито има от какво повече да се страхуваш. Чува звука от местеща се дъска и инстинктивно вдига ръце. Дори затваря очи, за да избегне проблясването при изстрела след дните на мрак.
Но проблясване няма. Струва му се, че ботушите отекват малко по-слабо и че триенето на дъските звучи по-глухо. Не е сън… Наостря слух и се убеждава, че разговорите и шумовете се отдалечават. С всяка изминала секунда, която му се струва час, глутницата кучета също се отдалечава от скривалището им. Накрая отново настъпва тишина. Чува се единствено далечният шум от камион или изсвирване. Освен тези звуци се чува и лудешкото биене на сърце и той не знае дали е неговото, или това на Фред, или на двамата едновременно.
Спасени са… за момента.
За да го отпразнува, и като че ли е някакъв лукс, Руди си позволява дълбока въздишка и лека промяна на позата. Тогава Фред Вецлер протяга потната си ръка към него и Руди я хваща. Треперят заедно.
След като са изминали доста минути и опасността е преминала, Руди прошепва на ухото му: „Тази нощ се махаме, Фред, махаме се завинаги“.
И това е истина, която не търпи възражение: махат се завинаги. Когато тази нощ отместят капака и се доберат дебнешком до гората под прикритието на мрака, никога повече няма да бъдат затворници в „Аушвиц“. Или ще бъдат свободни хора, или ще умрат.