24
Докато „Биркенау“ е потънал в своя неспокоен сън, оттатък телената ограда една дървена плоскост се отмества бавно, също като капака на кутия за шахматни фигури. Четири ръце я избутват отдолу и нощният студ нахлува в миниатюрната килия. Две глави се подават предпазливо. Поемат свежия въздух. Същински деликатес.
Руди се оглежда внимателно. Вижда, че наблизо няма пазачи и че тъмнината ги закриля. Най-близката наблюдателна кула се намира на не повече от четирийсетина метра, но пазачът следи вътрешността на лагера и затова не забелязва, че извън периметъра му, между струпаните дъски за новите бараки за разширението на лагера, две фигури се промъкват пълзешком към гората.
Когато стигат до дърветата и дробовете им се изпълват с техния влажен мирис, имат усещането, че са се преродили. Но еуфорията от първата глътка свобода трае кратко. Гората, толкова красива и привлекателна, гледана отдалече, през нощта е негостоприемно място за човека. Скоро си дават сметка, че да вървиш през нея почти слепешката е трудна задача. Земята е пълна с капани, храстите драскат, клоните удрят, шумата мокри. Опитват се да вървят по права линия и да се отдалечат възможно най-много от лагера.
Планът им е да стигнат до словашката граница в планината Бескиди, на сто и двайсет километра оттам, да се придвижват през нощта, а през деня да се крият. И да се молят. Знаят, че не могат да разчитат на помощта на полското цивилно население, защото немците разстрелват местните хора, които дават подслон на бегълци.
Вървят в тъмното, препъват се, падат, стават и пак тръгват. Напредват бавно и без посока и след няколко часа гората започва да просветлява, дърветата се разреждат и двамата бегълци пресичат зони с ниски храсталаци. Забелязват дори светлината на къща на няколкостотин метра от тях. Накрая стигат до черен път, чиито очертания успяват да различат благодарение на слабата светлина на скритата между облаците луна. Рисковано е, но понеже не е павиран, предполагат, че движението по него е слабо, а и поради бавното придвижване през гората решават да вървят по него, близо до канавката, ослушвайки се за всеки звук. Совите внасят зловеща нотка в нощта, а поривите на нощния вятър са толкова студени, че спират дъха. Когато наближат някоя къща, навлизат в нивите и я заобикалят на безопасно разстояние. Понякога кучетата се разлайват и тогава двамата бегълци ускоряват крачка, за да се отдалечат възможно най-бързо.
Когато небето започва да просветлява, решават да навлязат във възможно най-гъстата част на гората и да потърсят голямо дърво, на което да се покатерят и да прекарат деня скрити в короната му. Вече различават контурите и могат да се придвижват по-бързо. Половин час по-късно светлината е достатъчна, за да видят лицата си. Поглеждат се за момент и не могат да се разпознаят. От три дена не са се виждали и установяват, че са ужасно брадясали. Изражението на лицата им също изглежда различно — смесица от безпокойство и радост от това, че не са в лагера. Всъщност не се разпознават, защото сега са други, свободни хора. Усмихват се.
Качват се на едно дърво и се опитват да се настанят по възможност най-удобно, но е трудно да намерят стабилно положение. Изваждат от торбата къшей вкоравен хляб и изпиват последните глътки вода от малка манерка. Стоят в очакване слънцето да подаде глава. Фред се ориентира веднага. Вдига пръст и посочва няколко ниски хълма.
— Движим се точно към словашката граница, Руди.
Каквото и да стане, никой не може да им отнеме този момент на свобода там горе на дървото, където няма въоръжени нацисти, сирени и заповеди. Не е лесно да намерят опорна точка, така че да не паднат от короната или клоните да не се забиват болезнено в тялото, но са толкова уморени, че успяват да подремнат и да възстановят малко силите си.
По-късно чуват гласове и забързани стъпки в шумата. Изплашени, отварят очи и на няколко метра от дървото виждат група деца, които имат ленти със свастика на ръката и пеят немски песни. Бегълците се споглеждат тревожно: това е група от „Хитлерова младеж“, които отиват на екскурзия. За лош късмет, младият им инструктор решава да спрат да изядат сандвичите си на една полянка, на няколко метра от дървото. Двамата бегълци застиват неподвижно, сякаш са още един клон на дървото, без да помръднат и мускул. Децата се смеят, викат, карат се, пеят. От мястото си виждат униформите им в цвят каки, късите им панталони, буйната им енергия. От време на време някое от тях се доближава опасно до дървото им, търсейки някаква черупка, която да изстреля като снаряд към другарите си. Времето за закуска приключва и инструкторът извиква на децата да тръгват. Забързаната войска се отдалечава и в короната на дървото се отронват въздишки от облекчение. Ръцете се свиват и отпускат, за да възстановят кръвообращението след мъчителната неподвижност. През останалата част от деня почти не успяват да поспят. И двамата броят с нетърпение часовете, оставащи до нощта. Използват последните слънчеви лъчи, за да стигнат до пътя, и наблюдават залеза, за да определят точната посока на запад.