Втората нощ е много по-уморителна от първата. Често се налага да спират да почиват. Изтощени са. Възбудата, предизвикана от бягството, която предишния ден им е вдъхвала сили, постепенно спада. Все пак продължават напред и когато нощта започва да изсветлява, вече не издържат повече. По пътя са стигали до кръстовища и отклонения, по които са поемали интуитивно, но в действителност не знаят къде се намират.
Гъстата гора остава назад и стигат до много по-слабо залесена зона с разпръснати групи дървета, ниви и храсталаци. Знаят, че това е населен район, но са прекалено уморени, за да продължат. Все още е много тъмно, но встрани от пътя забелязват полянка, заобиколена от храсти. Отправят се натам, пипнешком събират клонки с много листа и си правят импровизирана колиба, за да преспят няколко часа. Ако мястото е закътано, могат да прекарат там дори целия ден. Вмъкват се в бърлогата си и прикриват входа с няколко гъсти клонки. Полските утрини са много студени и двамата се притискат един до друг, за да се стоплят и най-после малко да поспят.
Спят толкова дълбоко, че когато се събуждат от шума на гласове и виждат слънцето високо в небето, изпадат в панически страх. Оказва се, че убежището им съвсем не е толкова прикрито, колкото са си мислили. Между клоните, които са поставили, има големи пролуки и това, което виждат през дупките, ги ужасява. Не бяха спрели да нощуват на открита полянка сред горичка, както си мислеха. В тъмнината на нощта, без да си дадат сметка, бяха стигнали до покрайнините на населено място и всъщност се бяха настанили да спят в обществен парк. На няколко метра от полянката, която им се бе сторила закътана, има пейки и люлки.
Изтръпнали, двамата се гледат изпод око и не смеят да помръднат, защото чуват забързани стъпки. Когато подготвяха бягството, планираха как да избягват патрулите на СС, контролните постове или кучетата, но сега най-лошият им кошмар се оказаха децата.
Още преди да ги обземе страхът, пред отвора на скривалището им застават момченце и момиченце с руси коси и сини очи, които ги гледат с арийско любопитство. На няколко крачки зад тях се доближават черни ботуши. Децата се обръщат и тичайки, викат на немски:
— Татко, татко, ела! Тук има някакви странни мъже.
Показва се фуражката на един обершарфюрер от СС, който стои и ги гледа: двамата са парализирани, свити, притиснати един до друг, беззащитни. Главата на обершарфюрера, която се подава между клоните, изглежда несъразмерно голяма, великанска. Черепът на фуражката ги гледа, сякаш ги познава. В този момент през главата на бегълците преминава целият им живот. Искат да кажат нещо, но страхът е отнел гласа им, сковал е движенията им. Нацисткият сержант ги наблюдава и на лицето му се изписва хитра усмивка. Виждат обувките с токчета на жена му, която се приближава, и не успяват да доловят това, което ѝ шепне. Чуват само отговора на висок глас на скандализираната немска госпожа:
— Човек не може да заведе децата си дори в обществен парк, без да срещне извратени типове сред храстите. Какъв срам!
Жената се отдалечава възмутена, а сержантът, все така хитро усмихнат, тръгва с децата след нея.
Проснати в шубрака, Руди и Фред се споглеждат. Чак сега си дават сметка, че още са прегърнати, както бяха заспали малко преди разсъмване. И сега се прегръщат още по-силно и са благодарни както никога, че страхът ги е оставил безмълвни. Каквото и да бяха казали, дори само една думичка, щяха да се издадат, че са чужденци. Почти никога няма нищо по-добро от мълчанието.
Руди Розенберг и Фред Вецлер смятат, че вече са близо до Словакия, но не знаят със сигурност кой е верният път към планинската верига Бескиди. Това е вторият им проблем. Първият е, че не са незабележими. На завоя на тесен път за малко да се сблъскат с една жена. Намират се в много открита и населена селска местност. Няма да могат да избегнат срещата си с хора, както с тази полска селянка с набръчкано лице, която ги гледа подозрително.