Решават, че нямат друг избор, освен да рискуват. Рано или късно, щяха да срещнат някого, а освен това се нуждаят от помощ. От двайсет и четири часа не са яли, дни наред почти не са спали и дори не знаят дали са налучкали верния път към Словакия. Двамата бегълци си разменят бърз поглед и се разбират моментално да кажат истината на тази жена, която ги гледа с недоверие. Опитват се да ѝ обяснят на развален полски, примесен с чешки изрази, като ръкомахат във въздуха и говорят едновременно, че са избягали затворници от „Аушвиц“, че са мирни хора и че само искат да знаят как да стигнат до словашката граница и да се върнат у дома.
Селянката не променя израза на лицето си и продължава да ги гледа с недоверие, дори прави крачка назад, когато се опитват да се приближат. Фред и Руди млъкват. Жената ги гледа с малките си черни очи, без да каже нищо. Те са уморени, гладни, объркани, а също и изплашени. Молят я за помощ с жестове и тя гледа към земята. Двамата мъже се споглеждат и Фред посочва с глава, че трябва да се махнат оттам, преди жената да започне да вика за помощ и да ги издаде. Но се опасяват, че веднага щом се обърнат, тя ще се развика.
Не им дава време да се измъкнат. Жената вдига поглед, прави крачка напред, сякаш е взела внезапно решение и хваща Руди за ръкава на пуловера. Дават си сметка, че иска да ги разгледа по-отблизо, и тя наистина ги оглежда от горе до долу, също както би направила с кон или теле. Иска да разбере какви хора са: брадясалите им от няколко дена лица и мръсните им дрехи не са достатъчни да я убедят, че са казали истината, но вижда изтерзаните им, подути от недоспиване очи, хлътнали дълбоко в изпитите им, почти мъртвешки лица; забелязва щръкналите кокали, впити в кожата им. И накрая кимва с глава. Прави им жест с ръка да останат там и с друг жест им показва, че ще им донесе нещо за ядене. Дори им се струва, че са разбрали нещо от това, което им казва на полски: човек и граница. След като изминава няколко крачки, жената се обръща и настоява да изчакат, да не мърдат оттам.
Руди прошепва, че може да отиде да ги предаде на немските власти и че сигурно ще се появи патрул на СС. Фред му обяснява, че могат да се скрият, но ако се вдигне тревога, че двамата затворници, избягали от „Аушвиц“, са там, ще обградят цялата зона, ще я претърсят педя по педя и ще бъде много трудно да се измъкнат.
Решават да изчакат. Застават на отсрещната страна на дървен мост над малка река, от която сутринта са утолили жаждата си, така че, ако есесовците пристигнат, те ще ги видят достатъчно навреме, за да влязат в гората и поне да спечелят минута преднина. Минава повече от час, но старата селянка все още не се връща. Червата им къркорят силно.
— Най-добре е да се върнем в гората — мърмори Руди.
Фред се съгласява, но никой от двамата не помръдва. Вече не могат да се движат. Останали са без сили. Изстреляли са и последния си куршум.
След два часа вече не очакват някой да дойде. Стоят свити един до друг, за да се предпазят поне малко от студа. Дори са задрямали. Шум от забързани стъпки нарушава тишината. Който и да е, вече няма значение, дори няма да се опитват да бягат. Отварят очи и виждат, че стъпките са на дванайсетинагодишно момче, облечено в панталон, завързан с връв на кръста, и жилетка от зебло. Носи пакет. Досещат се, че го изпраща баба му. Отварят малкото дървено сандъче и в него виждат вдигащи пара варени картофи върху два големи бифтека. Не биха ги заменили дори за двайсет сандъка, пълни със злато.
Преди момчето да си тръгне, се опитват да го попитат за словашката граница. То им казва да почакат. Така че остават на място, поуспокоени от сърдечния жест и удовлетворени от храната, която са погълнали с радост и с невероятна бързина. Стъмва се и температурата се понижава. Малко преди това са се поразходили, за да се разтъпчат и постоплят.
Отново се чуват стъпки, този път по-предпазливи и прикрити в тъмнината. Лунната светлина им позволява да видят мъжа чак когато се е приближил до тях. Облечен е като селянин, но носи пистолет в ръка. Пистолетите са синоним на лоши новини. Мъжът застава пред тях и драсва кибритена клечка, която за момент осветява лицата на тримата. Той е със светлокестеняв гъст мустак като четка за лъскане на обувки. Отпуска ръката си с пистолета и им протяга другата.
— Съпротива.
Не казва нищо повече, но това е достатъчно.
Руди и Фред Вецлер скачат от радост, започват да танцуват и да се прегръщат, докато накрая падат на земята. Полякът ги гледа учудено. Пита се дали не са пияни. Пияни са от свободата.
Партизанинът се представя като Станис, но подозират, че това не е истинското му име. Говори на чешки и им обяснява, че недоверието на жената, която ги е намерила, се дължи на това, че не е била сигурна дали не са преоблечени агенти на Гестапо, преследващи поляци, които сътрудничат на партизанското движение. Казва им, че са много близо до границата, че трябва да внимават с немските войници и че знае разписанието на патрулите: толкова са точни, че минават всяка нощ на едно и също място, в една и съща минута, така че няма да е трудно да ги избягват.