Руди Розенберг и Фред Вецлер бяха евакуирани в Англия, където представиха доклада си. На Британските острови бяха чути, наистина, но оттам не можеше да се направи нищо особено. Във всеки случай допринесоха за засилване на борбата срещу това безумие, което опустошаваше Европа.
25
На 15 май 1944 г. в семейния лагер пристигна нов ешелон от Терезин с 2503 нови депортирани. На следващия ден пристигна друг с още 2500. На 18 май пристигна трети контингент. Трите общо наброяваха 7503 души, от които почти половината (3125) бяха немски евреи, 2543 чехи, 1276 австрийци и 559 холандци.
Първата сутрин беше пълен хаос: викове, свиркания, недоразумения. Дита и майка ѝ трябваше не само да ползват едно и също легло, но да го споделят и с трета затворничка, една много изплашена холандка, която два дена не беше в състояние да каже и думичка. По цяла нощ трепереше.
Дита тръгва бързо към блок 31, защото Лихтенщерн и екипът му са претоварени, опитвайки се да реорганизират бараката училище. Положението е извън контрол и поради факта, че сега на едно място са събрани чехи, германци и холандци, които не могат да се разбират помежду си. Дита е получила нареждане от Лихтенщерн и Мириам Еделщайн да преустанови временно библиотечната служба, докато групите бъдат организирани и нещата се нормализират. С майския транспорт са пристигнали още триста деца, така че трябва да създадат нови училищни групи.
Малките са много неспокойни. Има разправии, блъскане, спорове, сбивания, плач и все по-голямо объркване. Изплашени са от ухапванията на дървеници, бълхи, въшки и всякакъв вид акари, живеещи във влажните сламеници. Хубавото време помага да никнат не само цветята, но и всякакви други твари.
Мириам взема драстично решение: решава да използва последните запаси от въглища, държани за спешни случаи, за да затоплят кофи с вода и да изперат бельото на децата. Настъпва голяма олелия и не остава време да го изсушат на печката, така че трябва да го облекат мокро, но поне като че ли повечето насекоми са се издавили. С напредването на деня спокойствието се възстановява.
Когато стигат до редицата бараки край потъналата в кал улица, лагеристите, разпределени да работят в блок 31, си мислят, че са сред някакво блато, и остават крайно изненадани, като разбират за съществуването на нелегално училище. Изненадани и обнадеждени.
Лихтенщерн ги събира в края на работния ден, когато групите вече са почти организирани и е започнала известна учебна практика. Представя им момиче с крака на балерина и дълги вълнени чорапи, което нервно се полюшва върху налъмите си. На пръв поглед изглежда дребно, дори крехко, но ако човек се вгледа по-внимателно, ще забележи пламъка в очите му. Движи се срамежливо, но в същото време следи зорко всичко около себе си. Той им съобщава, че това е библиотекарката на блока.
Някои го молят да повтори, защото не могат да повярват — и библиотека ли има? Но нали книгите са забранени! Не могат да разберат как толкова опасна и деликатна работа може да се повери на едно момиченце.
Тогава Мириам ѝ казва да се качи на една табуретка, за да я чуват всички.
— Добър ден. Аз съм Едита Адлерова. Имаме библиотека с осем печатни и шест живи книги.
Някои от новопристигналите имат толкова смаян вид, че дори Дита, която се старае да изпълни сериозно и акуратно задължението си пред толкова възрастни, не успява да сдържи смеха си.
— Не бързайте, не сме се побъркали. Разбира се, че книгите не са живи. Живи са хората, които ги разказват на учениците. Вие можете да ги поръчате за следобедните занимания.
Дита обяснява на чешки и на немски с невероятна лекота. Срещу нея току-що назначените учители все още стоят сащисани от новината за съществуването на нормално функциониращо училище на най-ненормалното място на света. Когато свършва, Дита прави леко превзет поклон с глава, като професор Моргенщерн, и едва се сдържа да не се разсмее на собственото си официално държане.
Още по-смешно ѝ става, като вижда как някои я гледат с отворена уста, докато си проправя път, за да заеме някое по-дискретно място.
— Това е библиотекарката на трийсет и първи блок — шушукат.
Следобеда се вдига такъв шум, че е невъзможно да се усамоти, за да чете. Когато отива в скривалището си между дъските, заварва скупчени шест деца, заети да измъчват мравки.
„Бедните мравки“, си мисли.
Животът на мравките в „Аушвиц“ сигурно е много труден, не могат да намерят нито трохичка.