Въпреки тази непрестанна тревога не може да се освободи от мисълта за края на Хирш. Бяха ѝ казали, че е решил да се предаде, но макар да изглежда очевидно, тя не иска да повярва. Нито едно обяснение не я е задоволило, сигурно защото не е това, което е искала да чуе. Казват ѝ, че е твърдоглава. Имат право. Може би е време да се примири, но тя все още не иска да се откаже. Отива в барака 32, медицинския блок, готова да изстреля единствения патрон, който ѝ остава. Там последни са видели Фреди жив и са чули последните му думи.
На входа на болницата стои сестра, която сгъва чаршафи с отвратителни черни кръгове по тях.
— Искам да видя лекарите.
— Всичките ли, момиченце?
— Някой от тях…
— Болна ли си? Каза ли на капото?
— Не, не искам да ме преглеждат. Искам само да се консултирам за нещо.
— Кажи какво ти е. Аз вече разбирам от всичко, което се лекува тук.
— Имам въпрос за нещо, което се е случило със септемврийския ешелон.
Сестрата застава нащрек и я гледа подозрително.
— Какво искаш да питаш?
— Става въпрос за един човек.
— Твой роднина ли е?
— Да, моят чичо. Мисля, че докторите, които тогава са били в карантинния лагер, са го лекували, преди да умре.
Сестрата я гледа втренчено. В този момент се приближава един от лекарите. Носи бяла престилка на жълтеникави кръгове.
— Вижте, докторе, това момиченце пита за човек от депортираните през септември, който бил лекуван в карантинния лагер.
Лекарят има уморен вид и е с торбички под очите. Въпреки това се усмихва любезно.
— Кого казвате, че сме лекували в карантинния лагер?
— Казваше се Хирш, Фреди Хирш.
Усмивката на доктора изчезва от лицето му, сякаш се дръпва завеса. Изведнъж добива враждебен вид.
— Повторих го вече хиляди пъти! Не можехме да направим нищо, за да спасим живота му.
— Но аз исках…
— Не сме богове! Той започна да посинява, никой не би могъл да го спаси. Направихме всичко възможно.
Дита иска да го попита какво е казал, преди да умре, но лекарят се обръща ядосано и си тръгва, без да се сбогува.
— Ако нямаш нищо против, малката, имаме работа.
И сестрата ѝ посочва вратата.
Когато си тръгва, Дита забелязва, че някой я наблюдава. Това е високо, слабо, дългокрако момче, което е виждала да отива и да се връща от болничния блок. Изглежда, че работи като куриер. Разочарована от начина, по който са се отнесли с нея, тя тръгва да търси Маргит. Заварва я да чисти въшките на сестра си зад бараката и сяда на един камък до нея.
— Как сте, момичета?
— Откакто пристигна майският транспорт, има повече въшки.
— Вината не е тяхна, Хелга. Има повече хора, така че има повече от всичко — казва ѝ примирително Маргит.
— По-голям хаос, повече шум.
— Да, но с божията помощ ще се справим — насърчава ги Маргит.
— Вече не издържам, искам да си тръгна, искам да се върна у дома… — проплаква Хелга.
Сестра ѝ я погалва по главата.
— Скоро, Хелга, много скоро.
В „Аушвиц“ всички са обсебени от мисълта да се махнат, да излязат оттам и да оставят завинаги това място зад гърба си.
Това са единствените им мечти и се молят на Господ само да се върнат у дома. Има обаче един човек, на чийто часовник стрелките се въртят в обратна посока. Човек, който се връща в „Аушвиц“. Противно на всякаква логика, на всякаква предпазливост и на всякакъв смисъл, Виктор Пещек пътува във влака към Освиенцим, в чиито околности е изграден най-големият лагер за масово изтребление в историята.
На 25 май 1944 г. Виктор Пещек се връща по пътя, който беше поел шест седмици преди това. След като двамата с Ледерер излязоха заедно през вратата на лагера, в Освиенцим взеха влак според предвидения план. Веднага щом заеха местата си, чехът, облечен с униформа на лейтенант, се престори на заспал и нито един от патрулите, обхождащи влака, не се осмели да обезпокои офицер от СС, който си почива спокойно по пътя към Краков.
След като пристигнаха там, без да напускат гарата, веднага се качиха на друг влак за Прага. Спомня си момента на несигурност, когато настъпи часът за слизане на „Хлавни Надражи“ — голямата централна гара с високи метални тавани, претъпкана с хора. Спомня си добре погледа, който си размениха с Ледерер — беше момент, в който трябваше да напуснат сравнително сигурното си убежище в купето на влака и да се отправят с голи гърди към място, пълно с дебнещи очи. Указанията, дадени от Пещек, бяха ясни — високо вдигната глава, поглед напред, навъсено лице и да не се спира.