Електрическата телена ограда я плаши. Да я докоснеш означава ужасяваща смърт. Вече е виждала една затворничка да върви право напред, с трескава решителност, да се опира в оградата и да умира. Мнозина са приключили живота си по този начин, но тя е видяла това само веднъж. След това, щом видеше, че някой се отправя с унесен поглед към телената мрежа, извръщаше глава и се отдалечаваше възможно най-бързо, за да не е там, когато се чуят първите викове от ужас. Никога не можа да забрави онова пращене на искри, настръхналата коса на немощната жена, внезапно почернялото ѝ тяло и миризмата на изгоряла плът, струйките дим, виещи се от овъглената ѝ кожа.
Никак не обича да се доближава до оградата, но гладът е червей, който постоянно разяжда червата. Вечер едва успяват да залъжат глада си с парче хляб и съвсем малко маргарин и ако нямат късмета да уловят нещо плуващо в супата, трябва да чакат още двайсет и четири часа, за да изядат нещо по-съществено. Дита не е в състояние да се откаже от каквато и да е възможност да сложи нещо в стомаха си, въпреки че не разбира думите на този поляк.
За да не привлече вниманието на някой войник от наблюдателната кула, тя му прави знак с ръка да я почака и се вмъква в бараката с клозетите. Прекосява с голяма скорост вонящия обор и излиза през задната врата. Така стига незабелязано до задната част на бараката, близо до оградата. Страхува се да не се спъне в някое от телата на умрелите през нощта, които обикновено пренасят там до следващия ден, откъдето ги извозват до крематориумите. Но зоната е чиста. Полякът е момче с гърбав нос и уши като ветрило. Не е много хубав, но има толкова жизнерадостна усмивка, че на Дита ѝ става симпатичен. Прави ѝ знак да почака и изчезва в някакъв отвор на бараката, сякаш да потърси нещо.
Единственият човек, който се вижда в задната част на БIIб, е мършав затворник, който е запалил огън на известно разстояние и гори вързопи с парцаливи дрехи. Тя не знае дали е изпратен да ги изгори заради въшките, или защото са принадлежали на някой умрял от заразна болест. Да се занимаваш със заразени дрипи не е много приятно, но е много по-добре от това по цял ден да копаеш дренажни изкопи или да носиш камъни и строителни материали. Отдалече човек би си помислил, че е старец, но вероятно е на не повече от четирийсет години.
Докато чака дърводелеца да се върне, тя стои и гледа как мъжът изгаря дрипите, как те се свиват и деформират сред пламъците, превръщайки се в гъст пушек. В един момент усеща някакво присъствие, на човек, който безшумно се е приближил до нея. Обръща се и на две крачки от себе си вижда високата черна фигура на доктор Менгеле. Не си подсвирква, не жестикулира, не говори. Само я гледа. Сигурно я е проследил дотам. Може би си е помислил, че полското момче е свръзка на Съпротивата. Човекът, изгарящ дрехите, става и се измъква.
Най-после се е случило. Останала е сама с Менгеле.
Мисли си как ще оправдае пришитите вътрешни джобове на роклята си при пълния обиск. И дали в действителност ще се наложи да обяснява каквото и да е. Менгеле не разпитва затворниците си. За него това е прекалено вулгарно занимание. Той се интересува единствено от вътрешните органи: изтръгва ги, за да му разкрият странната научна истина, която търси.
Капитанът лекар не казва нищо. Тя се чувства длъжна да оправдае присъствието си до оградата.
— Ich wollte mit dem Mann dort sprechen.
„Исках да говоря с онзи човек там до огъня“, му казва не много убедително. Мъжа до огъня вече го няма.
Менгеле я гледа по-настойчиво. Дита забелязва, че притваря леко очи, защото има вид на човек, който се опитва да си спомни нещо, което е на път да се появи в главата му. Спомня си какво ѝ бе казала шивачката: „Не умееш да лъжеш“. В момента е сигурна, че доктор Менгеле не ѝ е повярвал, и чувства, че тялото ѝ изведнъж изстива, сякаш усеща ледения допир на мраморната маса, където ще я разпори като теле.
Менгеле кимва разбиращо. Наистина се е опитвал да си спомни и успява. Това, което е търсел в паметта си, вече е налице. Струва ѝ се, че дори се усмихва тържествуващо. Слага ръката си на колана, на няколко сантиметра от кобура на пистолета, и Дита се опитва да не трепери. Със способността, която ние, хората, притежаваме да се пазарим с нашия Бог до последния момент, в този миг тя иска нещо много дребно, мъничка отстъпка: само да не трепери в последния момент, да не се подмокри, да си тръгне достойно.
Нищо повече.
Менгеле продължава да кима с разбиране и накрая започва да си подсвирква някаква мелодия. Дита забелязва, че не гледа точно в нея, а някъде през нея. Тя е толкова незначителна за него, че дори не я е забелязал. Завърта се на токовете си и тръгва, подсвирквайки си доволен.