Понякога Бах не му се удава.
Дита наблюдава как високата му, черна и трагична фигура се отдалечава. И тогава ѝ става ясно.
— Изобщо не ме помни. Не знае коя съм. Никога не ме е преследвал…
Никога не е ходил да я чака на вратата на бараката, нито я е гледал по-различно от всички останали. Да я впише в бележника си, да я заплаши със залата за аутопсии… всичко това е било зловеща и обичайна шега на човек, който казва на децата да му викат „чичо Пепи“, който с усмивка ги гали по косичката и след това им забива инжекция със солна киселина, за да наблюдава реакцията им, когато умират. Страхът ѝ я е накарал да повярва, че един нацист с претенциите да разкрие загадките на световната генетика може да се занимава с някаква сополанка като нея и да си губи времето да я преследва.
Истината и този път е друга.
Въздиша с облекчение, защото поне може да се отърве от тежестта на тази сянка. Ясно е обаче, че все още е в смъртна опасност.
Това е „Аушвиц“.
Най-разумно би било да тръгне бързо към бараката си, защото Менгеле може да се върне и съдбата ѝ да се промени — змиите се завъртат и обръщат с неподозирана скорост. Но е прекалено любопитна да разбере защо полякът дърводелец я вика толкова настойчиво, като че ли иска да ѝ покаже с жестове, че има нещо за нея.
Да не би просто да е любовно послание? Тя не се интересува от момчета, нито от романси, още повече с поляк, на когото нищо не разбира и чиито уши са като чинии. Не ѝ трябват гаджета, които да ѝ казват какво да прави. Въпреки това чака упорито, хапейки устни с малко раздалечените си зъби, които не харесва, защото смята, че я правят да изглежда по-малка.
При появата на Менгеле полякът се е скрил в празната барака, където поправя течове на тавана. Когато вижда, че Менгеле си тръгва, се появява от другата страна. Дита не вижда да носи нещо в ръката си и е разочарована. Момчето се оглежда на всички страни и с няколко скока се озовава до самата ограда. И продължава да се усмихва. Ушите му вече не ѝ изглеждат толкова големи, усмивката му заличава всичко.
Сърцето ѝ спира да бие, когато младият дърводелец прокарва стиснатия си юмрук през един отвор между жиците на оградата. Когато разтваря шепата си, нещо бяло се изтърколва и стига до краката на Дита. На пръв поглед ѝ заприличва на огромна перла. И наистина е перла: едно варено яйце. От две години не е опитвала яйце. Почти не помни вкуса му. Взема го с две ръце като нещо много крехко и вдига поглед към момчето, което е дръпнало обратно ръката си между хилядите волтове, които текат по жиците.
Не могат да се разберат. Той говори само полски, а тя не го знае. Но начинът, по който Дита се покланя, и най-вече начинът, по който очите ѝ искрят от щастие, са език, който той разбира по-добре от всякакви думи. Момчето също свежда глава церемониално, като че ли са на прием в палат, а не в нацистки лагер за изтребление.
Дита му благодари на всички езици, на които може. Той ѝ намига и ѝ казва много бавно яйко. Преди да се затича обратно към бараката си, тя му изпраща въздушна целувка. Полякът се преструва, че със скок я улавя във въздуха, без да спира да се смее.
Докато тича със своето бяло съкровище, за да потърси майка си и да си направят угощение, си мисли, че ще помни този урок по езици, докато е жива. На полски яйце е яйко. Думите имат своето значение.
Това ще стане особено ясно на следващия ден. При сутрешната проверка им съобщават, че след вечерното преброяване ще връчат на възрастните затворници по една пощенска картичка, за да пишат на любимите си хора. Капото на лагера, германец с триъгълника на каторжник на гърдите, минава по редиците, повтаряйки, че няма да се приемат съобщения, които оклеветяват и опозоряват Райха: в такъв случай картичките ще бъдат унищожени, а авторите им — строго наказани. Натъртва на думата „строго“ с такава злоба, сякаш вече подлежат на наказание. Отговорниците на блокове получават още по-конкретни инструкции: забраняват се думи като „глад“, „смърт“, „екзекуция“… Премахва се всяка дума, която поставя под съмнение великата истина: че имат привилегията да работят за славния фюрер и неговия Райх. През обедната почивка Лихтенщерн обяснява, че имат заповед от капото на лагера да предупредят всички в съответните им бараки да пишат само весели писма. Директорът на блок 31, с дълбоко хлътнали очи и изпито лице заради цигарената диета и супата от ряпа, им казва да пишат каквото си искат и че го е срам да дава подобни нареждания.
През деня се чуват коментари от всякакъв род. Някои хора са изненадани от този хуманен жест на нацистите да им позволят да пишат на близките си и да ги помолят да им пратят колети с храна. Но старите ветерани веднага им обясняват, че нацистите са много прагматични. Изгодно им е в лагера да пристигат колети, защото подбират за себе си най-доброто. Ако от всеки един от стотиците или хилядите колети конфискуват по четири-пет неща, ще съберат значително количество хранителни припаси. Междувременно евреите извън лагера получават успокоителни съобщения от близките си, които противоречат на друга информация и будят съмнения относно това, което става в „Аушвиц“.