Има и много тревожни коментари: на хората, пристигнали през септември, също им бяха раздали картички точно преди да ги изпратят в газовите камери. Декемврийският контингент почти приключва шестмесечния си престой в лагера, точно какъвто бе и срокът на убитите им другари. Вървят по техните стъпки. Умопомрачително е.
Този път обаче раздават картички и на новодошлите през май. Това е промяна в сравнение със случилото се през март и поражда най-различни предположения. Към глада и обичайните страхове се добавя и една заразителна несигурност, поради която работният ден в блок 31 става по-хаотичен от нормалното. Следобед дори не е възможно да се организират както трябва игрите и песните.
След вечерната проверка най-после раздават картичките на възрастните. Много хора от други блокове се нареждат на опашка пред спекуланта Аркадиуш, който е донесъл пакетите с пощенски картички и тайно е разгласил, че разполага с моливи и ще ги заема срещу резен хляб. Други тръгват да търсят Лихтенщерн, който разполага с няколко молива за училищните нужди и неохотно им ги отстъпва.
Дита седи до майка си на входа на бараката и наблюдава нервното сноване на хората с картичките в ръка. Майка ѝ ѝ е дала своята картичка с молба да пише на леля си, за която от две години не знаят нищо. Дита си мисли какво е станало с братовчедките ѝ, какво се е случило в света навън.
Преценила е мислено пространството, с което разполага на картичката, и е пресметнала, че ще се поберат около трийсет думи. Ако след тази пощенска картичка ги очаква газовата камера, тези трийсет думи ще бъдат последните, които са написали. Това е единствената ѝ възможност да остави доказателство, че е преминала за кратко през живота, може би във възможно най-лошия момент от историята и в най-неподходящото място. Дори не може да каже какво точно чувства, защото, ако писмото е мрачно, няма да ѝ позволят да го изпрати и ще накажат майка ѝ. Наистина ли ще прочетат повече от четири хиляди картички? Кой знае, си казва.
Нацистите са противно методични.
Продължава да обмисля трийсетте думи. Беше чула една от учителките да казва, че в писмото си ще напише, че чете книга от Кнут Хамсун, надявайки се роднините ѝ да разберат, че има предвид най-известния му роман — „Глад“. Струва ѝ се твърде сложно. Други се опитваха да измислят завоалирани трикове, за да разкрият ежедневния геноцид, на който са свидетели — някои сполучливи, други толкова метафорични, че никой нищо нямаше да разбере; някои искаха да им изпратят възможно най-много неща за ядене, докато други — новините от външния свят; мнозина искаха само да съобщят, че са живи. В следобедните часове учителите организираха нещо като състезание за най-добре прикрити компрометиращи съобщения.
Дита казва на майка си, че трябва да разкрият истината.
Истината…
Майка ѝ промърморва с известно възмущение думата „истина“, като че ли е някакво богохулство. Да кажеш истината означаваше да разкриеш ужасни грехове и да оставиш писмено свидетелство за страшни престъпления. Как можеш да разкажеш дори част от нещо толкова безумно?
Лизел Адлерова изпитва срам от собствената си съдба, сякаш човек с такава съдба е виновен за нещо. Съжалява, че дъщеря ѝ е толкова импулсивна и такава луда глава, че не преценява реално границите на нещата и не е по-дискретна. Накрая взема от нея картичката и решава да напише сама съобщението. Да каже, че благодарение на Господ и двете се чувстват добре. Че нейният любим Ханс, мир на праха му, не е успял да се пребори със заразна болест. Че имат голямо желание да се видят отново с всички. Дита я гледа с раздразнение и майка ѝ ѝ обяснява, че така картичката ще стигне по предназначение и ще имат връзка със семейството.
— Така ще знаят нещо за нас.
Но дори и с тази малодушна предпазливост майка ѝ няма да постигне целта си. Когато картичката стигне до адреса, няма да има кой да я получи.
Въздушните бомбардировки на съюзниците зачестяват. Говори се, че германците губят позиции на фронта, че войната е обърнала посоката си и че краят на Третия райх наближава. Ако прескочат опасния срок от шест месеца и все още са живи, може би ще дочакат края на войната и ще се завърнат у дома. Въпреки че вече никой не е голям оптимист: от години чуват да се говори за края на една война, която се оказва по-дълга от много човешки животи.