Изважда също и Хърбърт Уелс, частния ѝ учител по история през тези месеци. А също и руската граматика, книгата на Зигмунд Фройд, трактата по геометрия и руския роман без корици, чиито мистерии на кирилица не е успяла да разгадае. С особено внимание вади от скривалището последната книга, на която липсват страници — „Приключенията на добрия войник Швейк“. Не може да устои на изкушението да прочете няколко реда, за да се увери, че шмекерът Швейк е все още там, скрит между страниците. Там е, в неизменния си образ, опитвайки се да успокои поручик Лукаш след последния си гаф.
— От порцията, която си ми донесъл от полковата кухня, липсва половината.
— Тъй вярно, господин поручик. Работата е там, че беше толкова гореща, че се изпари по пътя.
— Изпарила се е в корема ти, безсрамнико!
— Господин поручик, мога да ви уверя, че всичко се дължи на изпарението; случват се такива неща. На един мулетар, който карал по пътя за Карлови Вари някакви делви с топло вино…
— Махай се от очите ми, говедо такова!
Прегръща купчината листове като стар приятел. Опитва се съвсем внимателно да намести и подлепи разместените коли. С чист парцал и плюнка зачиства петната от пръст, останала от скривалището. Сигурно за последен път лекува раните им. Когато не може да направи нищо повече, изглажда подгънатите страници и няколко пъти прокарва ръка отгоре им. Не само ги изглажда, гали ги.
Наредените книги оформят малка редица, скромен парад на ветерани. През тези месеци са накарали стотици деца да се разходят по географията на света, да се доближат до историята, да изучават математика, да поемат по скритите пътеки на въображението и да изживеят живота на други хора. Не е зле за шепа стари книги.
27
Юли 1944 г.
Работилниците и блок 31 вече са затворени. Майка ѝ разговаря, или по-скоро присъства на разговора, който водят жените начело с госпожа Турновска. Дита седи, опряла гръб на задната стена на бараката. Има толкова много хора, че е трудно да намериш място, за да се облегнеш. Маргит идва при нея и се намества доколкото може в крайчето на одеялото, което Дита ѝ е оставила. Вълнението ѝ личи по начина, по който прехапва долната си устна.
— Мислиш ли, че наистина ще ни преместят на друго място?
— Не се съмнявай в това. Надявам се само да не е на другия свят.
Маргит се размърдва неспокойно до нея.
— Страх ме е, Дитинка.
— Всички се страхуваме.
— Не, ти си толкова спокойна. Дори се шегуваш с преместването. Ще ми се да съм смела като теб, но много ме е страх. Цялата треперя. Топло е, а на мен ми е студено.
— Веднъж, когато краката ми трепереха, Фреди Хирш ми каза, че истински смели са тези, които се страхуват.
— Как така?
— Защото истински смел е онзи, когато изпитва страх, но продължава напред. Ако не се страхуваш, какво значение има дали ще направиш едно, или друго нещо.
— Видях няколко пъти господин Хирш да минава по лагерщрасе. Беше много хубав. Искаше ми се да го познавам.
— Не беше човек, когото можеш да опознаеш лесно. Прекарваше живота си затворен в стаята си. Организираше петъчните беседи и спортните дейности и ако изникнеше някакъв проблем, се появяваше и го решаваше. Беше много внимателен с всички, но след това изчезваше в стаята си, като че ли искаше да се усамоти.
— Мислиш ли, че е бил щастлив?
Дита се обръща към приятелката си и я гледа невярващо.
— Що за въпрос, Маргит? Кой би могъл да знае това? Не знам… аз мисля, че да. Не му беше лесно, но мисля, че обичаше да рискува. И никога не се предаваше.
— Ти му се възхищаваше, нали?
— Как да не се възхищаваш на човек, който те е научил да бъдеш смел!
— Но… — Маргит подбира думите, защото знае, че това, което ще каже, може да я огорчи, — в последния момент той отстъпи, не издържа до края.
Дита въздиша дълбоко.
— Много често съм мислила за неговата смърт. Казвали са ми какво ли не. Но мисля, че липсва някаква част, че във всичко това има нещо, което не пасва. Хирш да се предаде? Нееее!
— Но регистраторът Розенберг го е видял как умира…
— Да.
— Но също така се говореше, че човек не може да вярва на всичко, което казва Розенберг…
— Говорят се толкова неща. Но мисля, че в онзи следобед на осми март се е случило нещо, което е променило всичко. Лошото е, че никога вече няма да можем да го попитаме.
Дита млъква и Маргит изчаква с разбиране няколко секунди.
— Сега какво ще стане с нас, Дитинка?
— Никой не знае. Така че няма смисъл да се тревожим излишно. Ние двете не можем да направим нищо. Ако някой реши да прави революция, ще разберем.