— Мислиш ли, че ще има бунт?
— Не вярвам. Щом при Фреди не се вдигна бунт, то сега без него е невъзможно.
— Значи трябва да се молим.
— Опитай.
— Ти няма ли да се молиш?
— Да се моля? На кого?
— Как така на кого? На Господ. Ти също трябва да го направиш.
— От 1939 г. стотици хиляди евреи са му се молили, но не ги е чул.
— Може би не сме се молили достатъчно или достатъчно силно, за да ни чуе.
— Стига, Маргит. Възможно ли е Господ, който е способен да узнае, че на шабат си зашила копче на някоя риза, за да те накаже, да не е разбрал, че убиват хиляди невинни хора, а други хиляди са затворници, с които се отнасят по-зле, отколкото с кучета? Наистина ли мислиш, че не е научил за това?
— Не знам, Дита. Грехота е да се питаме защо Господ прави тези неща.
— Ами добре. Значи аз съм грешница.
— Не говори така, Бог ще те накаже.
— Повече от това?
— Ще отидеш в ада.
— Не бъди наивна, Маргит. Та ние вече сме в ада.
Слуховете продължават да криволичат из лагера като електрически змиорки. Някои казват, че селекцията е трагична комедия, че ще убият всички. Други смятат, че ще отделят годните за работа, а останалите ще бъдат убити.
Неочаквано в лагера влиза Свещеника, придружен от двама въоръжени надзиратели. Хората се правят, че не го виждат, но не откъсват поглед от тази зловеща птица, чието присъствие извън часовете на проверката не предвещава нищо добро. Застават на вратата на една барака и отговорничката се появява на момента.
Тя се разхожда нервно наоколо и накрая посочва една затворничка, седнала встрани с малко дете, опряло глава в скута ѝ. Това са леля Мириам и синът ѝ Ариах. Сержантът я осведомява, че има пряка заповед от коменданта Шварцхубер: тя и синът ѝ ще бъдат преместени при мъжа ѝ.
Айхман я лъже. Мъжът ѝ Якуб не е в Берлин. Всъщност никога не е напускал „Аушвиц“. Казва ѝ също, че скоро ще бъдат заедно. Това беше самата истина. Но истините на Айхман са много по-лоши от лъжите.
Откарват Мириам и сина ѝ с джип в „Аушвиц I“, на три километра разстояние, където е затворът за политически затворници, членове на Съпротивата, шпиони и други лица, застрашаващи целостта на Райха. В действителност през тези убийствени килии, построени за най-тежки изтезания, бяха минали всякакъв вид затворници. В този затвор никой не искаше да излезе на двора, защото там се излизаше само за да те разстрелят.
Когато ги отведоха в стаята, където двама надзиратели държаха здраво Якуб за окованите му в белезници ръце, Мириам Еделщайн едва го позна в мръсното му раирано облекло и още по-ужасно, в залепналата за костите му кожа. Той също не я разпозна веднага, защото не носеше кръглите си очила с рогови рамки. Бе ги загубил още като пристигна и оттогава всичко пред очите му беше като в мъгла.
Мириам и Якуб Еделщайн бяха умни и проницателни хора. Още в същия миг разбраха причината, поради която ги бяха събрали. Никой не може да си представи какво минаваше през главите им в този момент.
Един ефрейтор от СС извади пистолета си и се прицели в малкия Ариах. Стреля от упор. След това повали Мириам. Когато стреляха в Якуб Еделщайн, той със сигурност бе вече душевно мъртъв.
На 11 юли 1944 г., когато започна операцията по закриване на БIIб, в него имаше 12 000 затворници. Доктор Менгеле организира селекцията, която продължи три дни. За целта избра барака номер 31, защото беше по-просторна и светла поради липсата на легла в нея. Менгеле сподели с помощниците си, че това е единствената барака, в която миризмата не е непоносима. Въпреки че беше голям почитател на аутопсиите, той смяташе себе си за изтънчен човек, който не понася лошите миризми.
Семейният лагер е закрит. Дита Адлерова и майка ѝ се приготвят да минат през филтъра на доктор Менгеле, който ще реши дали да живеят, или да умрат. След нищожната закуска е наредено да се строят пред бараките. Всички обитатели на лагера са неспокойни. Цари нервно напрежение, хората се щурат насам-натам през тези може би последни за тях моменти. Мъжете се втурват да се сбогуват с жените си, жените с мъжете си. Много двойки са застанали по средата на лагерщрасе, на половината път от бараките им. Има прегръдки, целувки, сълзи, но също и упреци. Все още се намира някой да каже: „Ако бяхме отишли в Америка, когато ти казах…!“. Всеки един реагира по свой собствен начин на тези може би последни моменти.
Отговорниците свирят оглушително със свирките си, за да върнат хората пред бараките, пред равнодушния поглед на пристигналите есесовци.