Госпожа Турновска се приближава, за да пожелае късмет на Лизел.
— Късмет ли, госпожо Турновска? — казва една жена. — Това, от което се нуждаем, е да стане чудо.
Дита се отдалечава на няколко крачки сред тълпата от хора, които крачат нервно напред-назад. Забелязва, че някой застава точно зад гърба ѝ и дори усеща дъха му във врата си.
— Не се обръщай! — ѝ нарежда.
Дита, вече свикнала със заповедите, се заковава на място, без да поглежда назад.
— Ти питаше за смъртта на Хирш, нали?
— Да.
— Ами аз знам някои неща… но не се обръщай!
— Досега са ми казвали, че се е уплашил, но аз знам, че не страхът от смъртта го е накарал да се откаже.
— Тук си права. Аз видях списъка на затворниците, които СС трябваше да изкарат от карантинния лагер и да ги върнат обратно в семейния. Хирш беше в списъка. Той нямаше да умре.
— Тогава защо се е самоубил?
— Тук не позна — ѝ казва човекът, но гласът му за пръв път се поколебава, като че ли не знае доколко може да ѝ се довери. — Хирш не се самоуби.
Дита иска да узнае всичко и се обръща към загадъчния събеседник. Но тогава той побягва с всичка сила между хората. Разпознава го: това е момчето, което работеше като куриер в болничната барака.
Тъкмо да се спусне подире му, когато майка ѝ я хваща за рамото.
— Трябва да се строяваме.
Капото на нейната барака започва да нанася удари с палката, а надзирателите бият с прикладите. Няма време. Дита застава неохотно в редицата, непосредствено до майка си.
Значи, Фреди Хирш не се е самоубил? И тогава? Не е умрял по начина, по който са ѝ казали? Струва ѝ се, че момчето може и да си е измислило това. Но защо би го направило? Това някаква шега ли беше? Затова ли, когато се обърна, той побягна? Възможно е. Но нещо ѝ подсказва, че не е така, че в мига, в който го погледна, в очите му нямаше и следа от смях. Убедена е повече от всякога, че станалото в онзи следобед в карантинния лагер не е това, което твърдяха хората от Съпротивата. И защо трябваше да лъжат? А може би и те не знаеха истината за това, което се е случило?
Прекалено много въпроси в момент, в който може би всички отговори идват вече много късно. В семейния лагер има хиляди хора, но всички ще минат през цедката на безумния поглед на доктор Менгеле… Към живот или смърт.
В продължение на часове групите влизат и излизат през задната врата на блок 31 и никой не знае със сигурност какво се случва. На обяд са им дали супа и са могли да седнат на земята, но умората и напрежението от чакането изтощават жените от нейната група. И разбира се, плъзват слухове. Селекцията вече изглежда реалност: най-здравите от лагеристите се отделят от болните и нетрудоспособните. Говори се, че доктор Менгеле решава кой да живее и кой да умре с обичайното си бездушие. Лагеристите, както мъже, така и жени, трябва да влизат голи в бараката, за да бъдат прегледани от капитана лекар. Някой коментира, че Менгеле поне е запазил приличието да вкарва поотделно мъжете и жените. Казват, че дори не поглеждал голите жени похотливо, че гледал всички с абсолютно безразличие и от време на време се прозявал, отегчен и уморен от задачата на екзаминатор на човешки същества.
Кордон от есесовци не позволява никой да се доближи до блок 31. Групите, които в този ден не подлежат на подбор, се разхождат нервно из лагера. Възпитателите се опитват да се грижат за децата до последния момент. Някои групи сядат зад бараките, като се опитват да организират различни игри. Каквото и да е, само да уталожат мъчителното безпокойство. Дори високата учителка Маркета започва да играе на „пускам пускам кърпичка“ с някои от своите момичета. Всеки път когато хване кърпичката, тя я вдига незабелязано към лицето си и избърсва сълзите си — нейните момичета, на единайсет години, които тичат изпълнени с живот, които спорят и се карат коя първа е хванала кърпата… Дали ще преценят, че някоя от тях е достатъчно голяма, за да я използват като работна ръка, или ще убият всички?
Най-после Дита е в строя с жените от нейната барака пред блок 31. Те са следващите, които ще влязат. Нареждат им да се съблекат голи и ги карат да натрупат дрехите си на купчини, които започват да оформят планинска верига от дрипи върху калта.
Чувства по-голямо неудобство от публично изложеното голо тяло на майка си, отколкото от своето собствено. Извръща глава, за да не вижда набръчканите ѝ гърди, откритите ѝ интимни части и стърчащите ѝ кости, впиващи се в кожата ѝ. Някои от жените кръстосват ръце, за да покрият доколкото е възможно интимните си части, но на повечето вече им е все едно. От двете страни на редиците има малки групи от есесовци, които са свободни от служба и прекарват сутринта, наблюдавайки с лукава усмивка голите жени и коментирайки на висок глас предпочитанията си. Телата са измършавели, ребрата образуват повече извивки от бедрата. Има момичета с едва пораснали косми на пубиса, но войниците са толкова жадни за развлечения и до такава степен са свикнали да гледат слабите като скелет лагеристи, че насърчават жените с викове, като че ли са първи красавици.