Дита се повдига на пръсти, опитвайки се да види над стената от пазачи какво става вътре. Въпреки че нейният живот и този на майка ѝ са в опасност, не може да спре да мисли с тъга за своята библиотека. Книгите са останали в скривалището под земята, потънали в дълбок сън, докато някой ги открие случайно и ги върне към живота. Като онзи Го̀лем от легендата, който лежи безжизнен на тайно място в очакване някой да му вдъхне живот. Сега съжалява, че не е оставила някаква бележка, в случай че друг лагерист, попаднал в „Аушвиц“, ги намери. Щеше ѝ се да може да му каже: грижи се за тях и те ще се грижат за теб.
Още много часове ще трябва да чакат голи. Краката ги болят и едва ги държат. Една от жените сяда, защото не издържа повече и въпреки виковете и заплахите на младата капо отказва да стане. Двама пазачи я завличат в бараката като чувал с картофи. Останалите подозират, че са я захвърлили направо в купчината от отпадъчен материал.
Най-после, сред мърморене и молитви, идва нейният ред и тя минава заедно с майка си през входа на блок 31. Жената пред тях върви, ридаейки.
— Няма да плачеш, Едита — прошепва майка ѝ. — Сега трябва да бъдеш силна.
Тя кимва с разбиране. Въпреки напрежението, което тегне във въздуха, въпреки въоръжените гестаповци и масата пред печката, откъдето Менгеле произнася присъдите си, тук Дита се чувства някак си защитена. Есесовците не са свалили от стените детските рисунки. Там е Снежанка с джудженцата в различни варианти, има принцеси, диви животни, цветни корабчета от онези първи дни, когато имаше цветни моливи. Разбира колко много ѝ е липсвала в „Аушвиц“ възможността да рисува, както правеше в Терезин, и да превръща обърканите си емоции в пейзаж.
Въпреки че табуретките и рисунките са на мястото си, блок 31 вече не съществува. Вече не е училище. Вече не е убежище. Сега още с влизането се виждат единствено канцеларска маса и седналият зад нея доктор Менгеле, заедно с един регистратор и двама надзиратели с автомати. В дъното на бараката са оформени вече двете избрани групи. Лявата ще остане в „Аушвиц“, а дясната ще отиде да работи в друг лагер. В едната са младите жени и тези на средна възраст със здрав вид, с други думи, онези, които все още са годни за работа. Другата, по-многобройна, се състои от малки момиченца, старици и жени с болнав вид. Когато съобщават, че лявата група ще остане в „Аушвиц“, казват истината: прахът им ще се разнесе над гората и ще се смеси завинаги с калта на Биркенау.
Нацисткият лекар съвсем невъзмутимо движи наляво и надясно ръката си в бяла ръкавица, изпращайки хората към едната или другата страна на живота. Прави го с удивителна лекота. Без никакво колебание.
Редицата отпред постепенно се опразва. Плачещата жена е изпратена вляво при слабите и ненужните на Райха.
Дита поема дъх. Дошъл е нейният ред. Прави няколко крачки и спира пред масата на капитана лекар. Доктор Менгеле я гледа. Тя се пита дали ще я разпознае като член на блок 31, но не е възможно да се разбере какво мисли той в действителност. Това, което вижда в очите на лекаря, я разтърсва: няма нищо, никаква следа от емоция.
Това е толкова празен и толкова равнодушен поглед, че те кара да настръхнеш.
Изрецитирва ѝ рутинните въпроси, които от часове повтаря на всяка лагеристка:
— Име, номер, възраст, професия.
Дита знае, че по принцип всички посочват професия, която може да се окаже от полза за германците (дърводелец, земеделец, механик, готвачка…), а малолетните лъжат, че са по-големи от годините си, за да не ги отрежат. Тя знае, че трябва да бъде предпазлива, но природата ѝ иска друго.
Пред всемогъщия доктор Йозеф Менгеле, господар на живота и смъртта като олимпийски бог, тя казва името си — Едита Адлерова, номера си — 73305, възрастта си — 16 години (добавя една повече) и когато стига до професията, се колебае за момент и вместо да измисли нещо подходящо и изгодно, което да се хареса на есесовеца с Железен кръст на гърдите, най-после казва:
— Художничка.
Менгеле, отегчен и уморен от тази съвсем формална за него процедура, я поглежда с повишен интерес, също като змиите, които изправят глава, когато пред тях се появи удобна плячка.