— Художничка? Рисунки на стена или портрети?
Дита чувства силните удари на сърцето си в гърдите, но отговаря на безупречния си немски с категоричност, която в случая звучи като непокорство.
— Рисувам портрети, господине.
Менгеле я гледа с присвити очи и с леко иронична усмивка.
— Мен можеш ли да нарисуваш?
Дита никога не е изпитвала такъв страх. Не може да си представи ситуация, в която да се чувства по-уязвима: на петнайсет години, сама и гола срещу мъже с автомати, които в този миг ще решат дали да я убият, или да я оставят да живее още малко. Потта се стича по голата ѝ кожа и капките падат на земята, но отговаря изненадващо бодро:
— Да, господине!
Менгеле я обхожда бавно с поглед. Не е добре, когато капитанът лекар мисли продължително. Всеки ветеран би казал, че от това мислене няма да излезе нищо добро. Всичко зависи от този момент. В бараката е настъпила гробна тишина, не се чува даже дишането. Дори есесовците не се осмеляват да нарушат мисловния процес на доктора. Накрая Менгеле се усмихва развеселен и с един жест на ръката я изпраща вдясно, в групата на годните.
Но тя все още не може да си отдъхне, защото отзад върви майка ѝ. Забавя крачка и обръща глава, за да я види.
Лизел е жена с тъжно лице и жалка фигура с приведени рамене, което засилва нездравия ѝ вид. Убедена е, че ножицата няма да ѝ се размине, сразена е, преди да започне да се бори. Няма никаква възможност и лекарят не губи нито секунда.
— Links!
Вляво. При по-многочислената група, тази на безполезните.
Въпреки това, без никакво намерение да се бунтува срещу каквото и да е, просто поради объркването си (или поне така се струва на Дита), Лизел се отправя надясно след дъщеря си и застава в групата, която не ѝ съответства. Момичето затаява дъх. Какво прави майка ѝ? Ще я изкарат оттам, влачейки я, и ще бъде ужасна сцена. Но каквото и да стане, тя ще бъде до майка си. Нека да ги извлекат заедно.
Но съдбата, която се е отнесла с тях толкова зле, е пожелала друго — точно в този момент никой от двамата пазачи, отегчени от обичайното покорство на затворниците и заети по-скоро да оглеждат младите момичета, отколкото да пазят, не забелязва станалото. Нито Менгеле, разсеял се за миг с регистратора, който, изглежда, не е разбрал някой от продиктуваните номера и го моли за уточнение.
Някои от жените, изпращани в лявата страна, са пищели, молили са се, хвърляли са се на пода и пазачите е трябвало да ги теглят насила. Лизел обаче не се е оплакала, нито е протестирала. Покорно се е разхождала гола пред очите на смъртта с такова спокойствие и непринуденост, че би опънала нервите и на най-смелия сред смелите.
Дита притиска ръка до гърдите си — има чувството, че сърцето ѝ ще изскочи. Обръща се към майка си, която стои зад нея и я гледа с отсъстващ поглед, сякаш е в пълно неведение за това, което е направила — да не се подчини на Менгеле и да се отправи към противоположната на посочената ѝ страна, докато на масата преглеждат списъците, а войниците се заплесват по момичетата. Разбира се, всичко това се дължи на объркването на майка ѝ, която не е разбрала заповедта. Тя не е толкова смела, за да направи нещо такова умишлено, въпреки че Дита не знае какво да мисли. Без да кажат нищо, се хващат здраво за ръцете, стискайки ги с цялата сила, на която са способни. Гледат се и очите им казват всичко. В редицата идва друга жена, застава зад майка ѝ и я скрива от погледа на надзирателите.
Отвеждат ги в карантинния лагер. Там се разиграват сцени на радостни прегръдки между хората от тази група, които временно са се спасили, но има и посърнали лица, които напразно чакат близо до входа свои близки и приятели. Госпожа Турновска не е с тях, нито някоя от приятелките на майка ѝ. Няма ги и децата. Не успява да разбере нищо повече и за Мириам Еделщайн. Истина е обаче, че настъпва голяма суматоха и че започват да евакуират първите групи към перона, въпреки че в БIIб подборът все още не е приключил. Маргит също я няма.
Наистина в момента са избегнали смъртта, но да оцелееш, когато толкова невинни остават там, за да умрат, е много малка утеха.
28
Пролетта на 1945 г.
Отново във влака. Изминали са осем месеца от ликвидирането на семейния лагер и отново пътуват във вагон за добитък, без да знаят накъде. Първо беше от Прага до Терезин. След това от Терезин до „Аушвиц“. По-късно от „Аушвиц“ до Хамбург, а сега Дита вече не знае накъде я отнася тази диаспора на релси, в която младостта ѝ е излязла от релсите.