— Тази е много разпокъсана. Не става за нищо.
— Ще я оправя.
— Освен това не е подходяща за непълнолетни. Още по-малко за момичета.
Ядосана, Дита втренчи в него големите си очи.
— Моите уважения, господин Хирш, но аз съм на четиринайсет. Наистина ли мислите, че след като виждам всеки ден как баката с храна се разминава с колата, натоварена с трупове, и как десетки хора влизат в газовите камери в края на лагера, ще се впечатля от нещо, което ще прочета в някакъв си роман?
Хирш я погледна учудено. А не беше лесно човек да го учуди. Обясни ѝ, че става дума за „Приключенията на добрия войник Швейк“, написана от един алкохолик и богохулник, на име Ярослав Хашек, че в книгата имало скандални мнения за политиката и религията и ситуации с доста съмнителен морал, които не били подходящи за възрастта ѝ. Осъзна обаче, че се опитва да убеди себе си без особен успех и че момичето с пронизващите синьо-зелени очи го гледа непоколебимо. Хирш потърка брадичката си, сякаш искаше да премахне наболите през деня косми. Въздъхна. Среса с пръсти косата си назад и накрая се предаде. Връчи ѝ разпокъсаната книга.
Дита гледаше книгите, но най-вече ги милваше. Бяха оръфани и протъркани, измачкани от пипане, с червени кръгове от влагата, деформирани… но бяха истинско съкровище. Тяхната крехкост ги правеше още по-ценни. Осъзнаваше, че трябва да пази тези книги като оцелели от катастрофа старци, защото имаха съдбовно значение — без тях мъдростта, натрупана през векове цивилизация, щеше да се изгуби безвъзвратно. Географската техника, която ни показваше какъв е бил светът; изкуството на литературата, която умножаваше живота на един читател десетки пъти; историята, която ни напомняше откъде идваме и може би ни помагаше да решим накъде трябва да тръгнем; граматиката, която позволяваше да се сплетат нишките на общуването между хората. От този ден тя се превърна не толкова в библиотекарка, колкото в болногледачка на книги.
3
Яде много бавно неизменната супа от ряпа, защото твърдят, че така засища повече, макар че дори и на малки глътки не утолява глада, а само го разсейва. Докато се хранят на групички, учителите обсъждат нелепото държане на учителя Моргенщерн.
— Много странен човек е, понякога говори като картечница, а друг път не обелва дума.
— По-добре да мълчи. Дрънка само глупости. Изкуфял е.
— Беше много унизителен начинът, по който се кланяше угоднически на Свещеника.
— Не прилича на герой от Съпротивата.
— Не знам защо Хирш позволява един смахнат човек да преподава на децата.
Дита ги слуша от разстояние и изпитва съжаление към този вече стар човек, който ѝ напомня малко на дядо ѝ. Той седи в дъното на бараката на табуретка, където се храни сам, дори си говори сам, поднасяйки лъжицата към устата си церемониално и повдигайки кутрето с неуместна в този обор изисканост, сякаш споделяше богата трапеза, заобиколен от аристократи.
Следобеда, както винаги, запълват с игри и спортни дейности за децата, но тя копнее денят да свърши, за да отиде да види родителите си. В семейния лагер новините се препредават от барака на барака и след като минат през толкова хора, накрая се преувеличават и изопачават.
Веднага щом може, тръгва забързано към майка си, която вече сигурно е научила за инспекцията на блок 31 и бог знае какво са ѝ разказали. Докато върви по лагерщрасе, среща приятелката си Маргит.
— Дитинка, чух, че сте имали инспекция в трийсет и първи!
— Гнусният Свещеник.
— Трябва ли винаги да използваш такива неприлични думи? — пита я тя и се изкисква.
— „Гнусен“ не е неприлична дума, а е истина. Предизвиква… погнуса! Нещо, което е истина, не може да бъде неприлична дума!
— Намериха ли нещо? Задържаха ли някого?
— Не, там няма нищо, което да намерят. — И тя ѝ намигва. — Менгеле също беше.
— Доктор Менгеле? Божичко! Имали сте голям късмет. Говорят ужасни неща за този човек. Инжектирал в зениците на трийсет и шест деца синьо мастило, за да види дали ще станат синеоки. Ужасно е, Дитинка. Някои умрели от инфекцията, а други ослепели.
Двете замълчават. Маргит е най-добрата ѝ приятелка и знае за работата ѝ в тайната библиотека, но я е помолила да не казва нищо на майка ѝ. Сигурно щеше да се опита да ѝ забрани, щеше да ѝ каже, че е твърде опасно, навярно щеше да се разплаче и да я заплаши, че ще разкаже всичко на баща ѝ. Не е особено религиозна, но щеше да призове на помощ Бог или нещо подобно. Не, по-добре да не ѝ казва нищо. Нито на баща си — и без това вече твърде е паднал духом. За да смени темата, разказва на Маргит със смях случката с учителя Моргенщерн.