На перона в „Аушвиц“ ги наблъскаха в товарен вагон и ги изпратиха с група жени в Германия. Беше пътуване на глад, на жажда, на майки без синовете си, на дъщери без майка, на сестри без сестра. Когато отвориха вагона в Хамбург, есесовците намериха контейнер, пълен със счупени кукли.
Заменянето на Полша с Германия не подобри нещата. Тук членовете на СС имаха повече информация за войната и се чувстваше нервно напрежение. Германия отстъпваше по всички фронтове и трескавото бленуване на Третия райх започваше да се пропуква. Изливаха яростта и разочарованието си върху евреите, които обвиняваха за неизбежния си разгром.
Бяха разпределени в лагер, където работните дни бяха толкова дълги, че денонощието им се струваше повече от двайсет и четири часа. Когато се връщаха в бараката, нямаха сили дори да се оплакват. Успяваха само да изгълтат мълчаливо супата и се строполяваха на наровете, за да се опитат да възстановят силите си до следващия ден.
От месеците, прекарани в Хамбург, Дита има траен спомен: вижда майка си пред машината за опаковане на тухли, докато потта ѝ се стича изпод кърпата на главата ѝ. Потеше се, но изражението ѝ бе толкова безучастно, съсредоточено и спокойно, сякаш приготвяше салата от патладжан.
Дита страдаше за нея. Беше толкова крехка, че дори и с лекото подобрение на дажбите в сравнение с „Аушвиц“ не успяваше да наддаде нито грам. По време на работа беше забранено да се говори, но когато минаваше с някакъв товар край лентата на майка си, тя я питаше с жест как се чувства и Лизел всеки път кимаше с глава и се усмихваше. Винаги беше добре.
Признава, че понякога това я изкарваше от равновесие: както и да се чувства, постоянно казва, че е добре. Как да разбере със сигурност кога е добре и кога не?
Но за Дита госпожа Адлерова винаги ще се чувства добре.
Сега, във влака, подпряла глава на стената на вагона, Лизел се преструва, че спи. Знае, че Едита иска тя да спи, въпреки че всъщност вече от месеци едва успява да подремне малко през нощта. Но това няма да признае на дъщеря си. Тя е прекалено млада, за да разбере трагедията на една майка, когато не може да осигури на детето си щастлив живот.
Единственото нещо, което Лизел Адлерова може да направи за дъщеря си, която вече е по-силна, по-будна и смела от нея, е да не я тревожи допълнително, да ѝ казва винаги, че се чувства отлично, въпреки че след смъртта на мъжа ѝ раната в нейната душа не зараства, продължава да кърви отвътре.
Работата във фабриката не продължи дълго. Нервното напрежение на висшето нацистко командване водеше до издаването на противоречиви заповеди. Няколко седмици по-късно бяха преместени в друга фабрика, в която се рециклираха военни снаряжения. В един от цеховете поправяха неизбухнали дефектни бомби. Работата там като че ли не правеше особено впечатление на никого, на тях двете също. Работеше се на закрито и когато валеше, не се мокреха.
Един следобед след работа, когато отиваше към бараката си, Дита видя Рене Науман, която излизаше от една работилница и разговаряше оживено с други момичета. Дита спря и понечи да тръгне към нея. Истински се радваше да я види. Рене ѝ се усмихна любезно, но я поздрави отдалече с кратко помахване и продължи пътя си, задълбочена в разговора с момичетата. Намерила е нови приятелки, помисли си Дита, нови хора, които не знаят, че някога е имала приятел от СС, и на които не трябва да дава никакви обяснения. Не е искала да спре и да разговаря с миналото си.
Отново са ги мобилизирали, без да им съобщят къде отиват. Още веднъж се превръщат в добитък за транспортиране.
— Държат се с нас като с шилета, които карат за кланицата — оплаква се една жена със судетски акцент.
— Какво повече да искаме? На овцете, които карат в кланицата, им дават да ядат.
Товарният вагон се клатушка, тракайки като шевна машина. Прилича на нажежена метална фурна. Дита и майка ѝ седят на пода до жени от различни националности. Много от тях са немски еврейки. От хилядата жени, които преди осем месеца напуснаха семейния лагер в „Аушвиц-Биркенау“, половината останаха в Хамбург, за да работят в цех, разположен в предградията, близо до река Елба. Уморени са до краен предел. През последните месеци работата във фабриките беше изтощителна, с много дълги работни дни в непосилни условия. Дита поглежда ръцете си — ръце на старица.
Но умората като че ли е друга. В продължение на години са тласкани от едно място на друго, под смъртна заплаха, спейки лошо и хранейки се още по-лошо, без да знаят дали всичко това има някакъв смисъл, дали наистина ще доживеят да видят края на войната.
Най-лошото е, че на Дита започва да ѝ става все едно. Апатията е най-лошият от всички симптоми.