— Не, не, не… няма да се предам.
Щипе ръката си, докато я заболява. Ощипва се още по-силно, почти до кръв. Има нужда да изпитва болка от живота. Когато нещо те боли, означава, че това нещо има значение за теб.
Спомня си за Фреди Хирш. Тези месеци е мислила по-малко за него, защото спомените най-после намират своето място. Но все още продължава да се пита какво се бе случило с него онзи следобед. Дългокракото момче ѝ беше казало, че не се е самоубил. Значи е прекалил с успокоителните? Ще ѝ се да вярва, че не е искал да умре, че е било грешка. Знае обаче, че Хирш беше много методичен, същински германец. Как би могъл да изпие по погрешка двайсет таблетки?
Въздиша. Може би всичко това е без значение. Него вече го няма и няма да се върне. Вече е все едно.
Във влака се носи слух, че ще ги изпратят на място, наречено „Берген-Белзен“. Дочуват разговори, в които се обсъжда новият лагер. Някои са чули, че е трудов лагер, че няма нищо общо с „Аушвиц“ или „Маутхаузен“, където единствената индустрия е убиването на хора. Така че не ги карат в кланица. Новините изглеждат успокояващи, но повечето мълчат, защото надеждата е изтъняла като бръснарско ножче. Щом я докоснеш с ръка, се порязваш.
— Идвам от „Аушвиц“ — казва една от жените. — По-зле от това не може да бъде.
Другите жени не казват нищо. Съмняват се в това логично разсъждение. През тези години са открили, че ужасът няма граници. Не се доверяват. Парен каша духа. Подозрителни са. И най-ужасното от всичко е, че ще се окажат прави.
Пътуването от Хамбург до „Берген-Белзен“ е кратко, но влакът закъснява няколко часа и накрая спира с противно скърцане. Трябва да се придвижат от перона до входа на женския лагер. Придружават ги няколко надзирателки от женската секция на СС, които ги блъскат грубо и крещят неприятни думи. Имат отровно син поглед. Една затворничка се заглежда в надзирателката и тя я заплюва в лицето, за да обърне главата си.
— Свиня — промърморва тихо Дита.
Майка ѝ я ощипва, за да млъкне.
Пита се защо са толкова зли с тях. Та нали те са унижените и лишените от всичко. Току-що стъпват в лагера и не са сторили нищо лошо на никого. Нали единственото, което ще правят, е да се подчиняват и да работят до изнемога за Райха, без да искат нищо. Но тези закръглени есесовки, добре хранени и добре облечени, се държат с тях като освирепели. Не може да го проумее. Но надзирателките се настървяват все повече, удрят ги в ребрата с палките, обиждат ги с цинични думи и се държат жестоко с току-що пристигналите покорни жени. За пореден път се изненадва от яростта на агресорите, от презрението им към хора, които нищо не са им сторили.
Когато се строяват, се появява главната надзорничка. Тя е висока руса жена с широки рамене и четвъртита челюст. Движи се със самочувствието на хората, свикнали да командват и да им се подчиняват незабавно. С груб глас ги осведомява за забраната да излизат от бараките след вечерния час в седем часа, под заплаха от смъртно наказание. Прави пауза и търси настойчиво погледа на лагеристките, които избягват да я гледат.
Едно младо момиче допуска грешката да отговори на погледа ѝ. С два скока надзорничката се озовава пред него, хваща го грубо за косата, издърпва го с влачене от редицата и го хвърля на земята пред строя. Въпреки че на пръв поглед никоя не гледа натам, всички виждат случващото се. Удря момичето с пръчка веднъж, след това още веднъж, после още веднъж. Жертвата не вика, само хленчи. След петия удар дори не хленчи, едва скимти. Не чуват какво му казва надзорничката, когато доближава уста до ухото му, но момичето се изправя, кървейки, и се връща в редицата със залитане.
Надзорничката на пазачките в „Берген-Белзен“ се казва Елизабет Фолкенрат. След назначението ѝ като надзирателка в „Равенсбрюк“ е минала през „Аушвиц“, където си спечелва стабилна репутация заради лекотата, с която нарежда екзекуции чрез обесване за каквато и да е грешка. В началото на 1945 г. е изпратена в „Берген-Белзен“.
По пътя са оставили зад гърба си доста оградени зони, подслоняващи различни лагери, за които ще научат по-късно: мъжкия лагер, лагера за затворници, предназначени за размяна с военнопленници, лагера за стотици евреи с паспорт от неутрални държави, карантинния лагер за изолиране на болните от тиф, унгарския лагер и страховития лагер затвор, който в действителност е лагер за изтребление. В него се вкарват болни затворници от други трудови лагери, които са принудени да работят в невъзможни условия и след броени дни умират от изтощение.
Най-после групата ѝ пристига в малкия женски лагер, изграден набързо на пустеещ терен близо до големия лагер поради увеличения брой на депортираните жени в „Берген-Белзен“ през последните месеци. Това е временен лагер с бараки от готови елементи, без водопровод и канализация; само четири тънки дървени стени.