Хващат се за ръка и отиват при Лизел. Когато я вижда, Маргит се приближава до нея и въпреки че никога преди това не го е правила, я прегръща, направо увисва на раменете ѝ; от много отдавна се е нуждаела от защитено местенце, за да се наплаче.
След като се успокоява, им разказва, че подборът в семейния лагер е бил ужасен. Майка ѝ и сестра ѝ били изпратени в групата на осъдените. Обяснява с абсолютната точност на човек, изживял много пъти спомена за една и съща сцена, как са ги изпратили в редиците на непригодните.
— В бараката през цялото време не откъсвах очи от тях, докато изборът не приключи. Двете стояха хванати за ръка, много спокойни. След това по-малката група, тази на годните жени, в която бях и аз, получи заповед да излезе. Не исках да тръгна, но потокът ме тласкаше навън. Виждах Хелга и мама от другата страна на печката, все по-дребни, заобиколени от малки момиченца и старици. Гледаха как си отивам. Знаеш ли, Дитинка? Докато ме виждаха да се отдалечавам, се усмихваха! Махаха ми с ръка за сбогом и се усмихваха. Можеш ли да си представиш? Бяха осъдени на смърт, а се усмихваха.
Маргит си спомня отново този момент, останал завинаги запечатан в паметта ѝ, и поклаща глава, сякаш не може да повярва.
— Дали осъзнаваха, че да си в тази група от старци, болни и малки деца със сигурност означаваше смъртна присъда? Вероятно са го знаели, но се радваха, че аз съм в групата на тези, които можеха да се спасят.
Дита свива рамене и Лизел я погалва по главата. Представят си майката и сестрата на Маргит в онзи момент, когато вече си от другата страна на живота, когато борбата за оцеляване вече е приключила и вече не те е страх.
— Усмихваха се — прошепва Маргит.
Питат я за баща ѝ. От онази сутрин в БIIб повече не го е виждала.
— Почти се радвам, че не знам какво е станало с него.
Може би е умрял, а може би не, но неизвестността е добра компания.
Маргит е вече на седемнайсет години, но госпожа Адлерова ѝ казва да премести одеялото си при тях. Липсва всякакъв контрол, така че никой няма да разбере и трите ще спят заедно на сламеника.
— Ще ви притеснявам — казва Маргит.
— Но ще бъдем заедно.
Отговорът на Лизел не търпи възражения.
Грижи се за нея като за втора дъщеря. За Дита Маргит е по-голямата сестра, каквато винаги е искала да има. Тъй като и двете са мургави и имат лъчезарна усмивка с леко раздалечени зъби, много хора от семейния лагер бяха убедени, че са сестри, и на тях това им харесваше.
Никой нищо няма да ѝ каже, ако се премести в бараката на Дита. Вече никой нищо не иска да знае. Всичко е без значение. Това не е лагер за затворници, а лагер на пораженци.
Този следобед не спират да се гледат.
— Не сме много привлекателни с тези нощници — казва Дита, показвайки огромните ръкави на раираната си дреха, която е с няколко номера по-голяма от необходимото.
Гледат се. Намират се по-слаби и погрознели, но не си го казват. Окуражават се. Говорят, въпреки че там няма много за разказване. Хаос и глад, пълна апатия, инфекции и болести. Нищо ново.
Няколко редици по-нататък от нара им две болни от тиф сестри губят играта с живота. Малката сестра Ане се мята в леглото в трескаво бълнуване. Сестра ѝ Марго е още по-зле. Лежи неподвижно по корем, свързана със света с едва доловима нишка въздух, която изтънява.
Ако Дита се приближеше да погледне все още живото момиче, щеше да установи, че много прилича на нея: млада, с мила усмивка, с тъмна коса, със замечтани очи. И тя като Дита е енергично и бъбриво момиче, малко самонадеяно и малко непокорно. И въпреки привидното си твърдоглавие и непринуденост притежава разумен и меланхоличен вътрешен глас, но той е нейната тайна. Двете сестри са докарани в „Берген-Белзен“ през октомври 1944 г. от „Аушвиц“, където са ги депортирали от Амстердам. Тяхното престъпление, както на всички останали, е това, че са еврейки. Пет месеца са твърде дълго време, за да избегнеш смъртта в това блато. Тифът не прави разлика между млади и стари.
Ане умира един ден след сестра си върху мизерния сламеник и в пълна самота. Останките ѝ ще потънат завинаги в общите ями на бунището за хора в „Берген-Белзен“. Но Ане е направила нещо, което ще се превърне в малко чудо: споменът за нея и за сестра ѝ Марго ще остане жив много години след това. В скривалището в Амстердам, в което се укривало семейството ѝ в продължение на две години, си водила записки за живота им в Задната къща — няколко допълнителни помещения към офиса на баща ѝ, които затворили тайно и превърнали в скривалище. Две години семейството ѝ живяло там заедно със семейство Ван Пелс и с Фриц Пфефер, благодарение на семейни приятели, които ги снабдявали с провизии. Малко след като се настанили в тази къща, отпразнували рождения ѝ ден и сред подаръците имало бележник за записки. Решила, че тъй като там не може да има близка приятелка, на която да разкрива чувствата си, ще го направи в този бележник, който кръстила „Кити“. Не се сетила да сложи някакво заглавие на този отрязък от живота си, прекаран в Задната къща, но впоследствие решила да го направи. Останал е в историята като „Дневникът на Ане Франк“.