30
Храната се е превърнала в рядкост. Дават им само по няколко парченца хляб, за да изкарат деня. Много рядко се появява котел със супа. Дита и майка ѝ са отслабнали дори повече, отколкото в „Аушвиц“. По-старите затворнички, които от много време са в това положение, вече не са слаби или гладни: просто са се превърнали в дървени кукли, с ръце и крака от пръчки. Водата намалява и трябва да чакат на дълги опашки в продължение на часове, за да напълнят една чаша от крана, който все още капе.
На всичкото отгоре пристига нов транспорт. Още жени в този претъпкан лагер, в който вече няма нищо друго освен инфекции и болести. Новите са унгарски еврейки. Една от тях пита за тоалетните. Наивница.
— Имаме бани със златни кранчета. Поискайте от Фолкенрат да ви донесе шишенце с ароматни соли.
Някои от жените се кикотят.
— Няма клозети. Направиха дупки в земята, но вече са препълнени.
Друга от новопристигналите се отправя ядосана към една от надзирателките, които влизат в момента, за да им каже, че са работнички, че трябва да ги изпратят в някаква фабрика и да ги изведат от това торно бунище. Има лошия късмет да го каже на най-неподходящата. Една от ветеранките ѝ пошепва, че това е надзорничката на надзирателките Фолкенрат, че от нея трябва да се пази като от тиф и дори повече, но предупреждението закъснява.
Есесовката оправя спокойно леко отпуснатия си рус кок, след което изважда от колана си люгера и забива дулото в челото ѝ. Поглежда я разярена, също като бесните кучета с пяна на устата, с които Пастьор е правил опити. Затворничката вдига ръце, а краката ѝ треперят толкова силно, сякаш танцува. Фолкенрат се смее. Само на нея ѝ е смешно. Жената усеща леденото желязо, опряно в главата ѝ, и между краката ѝ започва да се стича топла урина. Не е много уважително да се напикаеш пред една надзорничка. Всички стискат зъби и се приготвят да чуят гърмежа. Някои от жените навеждат поглед, за да не видят как главата се пръсва на парчета. Фолкенрат има вертикална бръчка между веждите, която стига до корените на косата ѝ. Толкова дълбоко е очертана, че прилича на черен белег. Кокалчетата на юмрука, с който държи пистолета, са побелели от яростта, с която го стиска. Прицелва се гневно с оръжието, опряно в челото на жената, която плаче и уринира едновременно. Накрая вдига пистолета. На челото на лагеристката остава червен кръг. Кимва ѝ с брадичка да се прибере на мястото си.
— Няма да ти направя тази услуга, еврейска кучко. Не, днес не е късметлийският ти ден.
И избухва в налудничав смях, който звучи като режещ трион.
Тази вечер една жена с бяла коса оплаква още от рано сутринта смъртта на дъщеря си. Дори не знае от какво е починала. Сутринта коленичи зад бараката и започва да изрива с ръце пръстта, за да изкопае гроб за момичето. Успява да изрови малка дупка, в която и врабче би се побрало трудно. Майката се свлича на разкаляната земя и нейна съседка по легло се приближава, за да я успокои.
— Никой ли няма да ми помогне да погреба дъщеря си? — извиква от земята.
Не са останали много сили и на никоя не ѝ се струва много разумно да ги хаби за нещо вече непоправимо. И все пак някои от жените решават да ѝ помогнат и започват да копаят в калта. Но земята е твърда и крехките им ръце скоро започват да кървят. Изтощени и наранени, жените спират, едва успели да изровят няколко шепи пръст. Приятелката ѝ я убеждава да я занесат в ямата.
— Ямата… Аз я видях. Не, моля ви, не там. Обида за Господ е…
— Ще бъде с всичките други невинни души. Така няма да е сама — ѝ казват.
Жената се съгласява неохотно. За нея няма никаква утеха.
Лагерът вони. Затлачен е от изпражненията на болните от дизентерия, които се подпират на дървените стени на бараките и се свличат на земята върху собствените си изпражнения, без никой да ги погледне. Ако починалият има семейство или приятели, те го отнасят до ямата. Ако не, тялото остава насред калните улици на лагера, докато някой есесовец не извади пистолета си и не принуди лагеристите да го извлекат.