— Направи страхотна сцена! Само да беше видяла лицето на Свещеника, докато от джобовете на учителя падаха разни неща, когато се кланяше.
— Познавам го, един много възрастен мъж с протъркан костюм, който поздравява с поклон всяка, която срещне… И нали са много, прилича на кукла от онези, които имат пружина в главата! Според мен този човек е леко смахнат.
— А кой не е на това място?
Когато пристига, заварва родителите си седнали отстрани на бараката. Студено е, но вътре е претъпкано с хора. Изглеждат уморени, особено баща ѝ.
Работният ден е дълъг — събуждат ги преди зазоряване, подлагат ги на дълга проверка на открито и после ги пращат да работят цял ден в работилниците. Баща ѝ прави ремъци за пушките и затова ръцете му често са черни и има обриви на пръстите заради токсичните смоли и лепила, които се използват. Майка ѝ е в работилница, където се шият шапки, и работата ѝ е по-поносима. Часовете са непосилно дълги, особено при толкова оскъдна храна, но поне работят на закрито и седнали. Има други с по-лош късмет — онези, които прибират телата на умрелите, които чистят нужниците, които копаят канавки за дренажа, или строителните бригади, които цял ден пренасят материали.
Баща ѝ ѝ намига, а майка ѝ бързо става, когато я вижда.
— Добре ли си, Едита?
— Да.
— Нали не ме лъжеш?
— Разбира се, че не! Не ти ли изглеждам добре?
В този момент край тях минава господин Томашек.
— Ханс, Лизел! Как сте? Виждам, че дъщеря ви все така има най-хубавата усмивка в цяла Европа.
Изчервена, Дита казва, че ще се разходи с Маргит, и двете момичета се отдалечават от възрастните.
— Господин Томашек е много любезен.
— И него ли познаваш, Маргит?
— Да, често посещава родителите ми. Тук много хора само за себе си мислят, но господин Томашек е загрижен за другите. Пита как са, интересува се от проблемите им.
— И ги изслушва.
— Добър човек е.
— Слава богу, че има хора, които не са се покварили в този ад.
Маргит не казва нищо. Макар да е с две години по-голяма, директният начин, по който Дита назовава нещата, я смущава, но знае, че приятелката ѝ е права. Съседките по сламеник крадат лъжиците, дрехите или каквото им падне. Отнема се хлябът от децата, когато майките им се разсеят, доносничи се на отговорниците за всякаква дреболия срещу две лъжици повече супа. „Аушвиц“ не само убива невинните, той също убива невинността.
— Толкова е студено, а родителите ти стоят навън. Няма ли да хванат някоя пневмония?
— Майка ми предпочита да не се среща с жената, с която делят сламеника. Много е проклета, макар че не е по-проклета от моята!
— Но сте късметлийки, спите на горните нарове. Ние всичките сме на долните.
— Сигурно се усеща влагата от пода.
— Най-лошото не е влагата, а това, което може да падне отгоре. На съседките над теб може да им прилошее и да повърнат, без да имат време да гледат къде. А някои са болни от дизентерия и правят всичко горе. Направо вали. Виждала съм го на други нарове.
Дита спира за миг и се обръща към нея с много сериозно изражение.
— Маргит…
— Какво?
— Поискай за рождения си ден да ти подарят чадър.
Приятелката ѝ поклаща глава. Права е майка ѝ, като казва, че Дита е невероятна: способна е да се шегува с всяко нещо!
— А как успяхте да се настаните на горните нарове? — пита.
— Знаеш каква бъркотия настана в лагера, когато нашият ешелон пристигна през декември.
Двете замълчават за момент. Ветераните от септември не само бяха чехи, но и познати, приятели, дори роднини на онези, които също като тях бяха депортирани от гетото Терезин. Никой обаче не се зарадва на новодошлите. Пристигането на нови пет хиляди затворници в лагера означаваше, че ще трябва да си делят тънката струя вода от чешмите, че проверките на открито ще се проточват безкрайно дълги и че бараките ще се препълнят.
— Когато с мама влязохме в бараката, към която ни бяха зачислили, за да се опитаме да си намерим място при някоя ветеранка, вътре цареше пълен хаос.
Маргит кима с глава. Тя също си спомня караниците в нейната барака, виковете и сбиванията на жените, които си оспорваха някое одеяло или мръсна възглавница.