Свободата е дошла, но никой в „Берген-Белзен“ не се радва. Броят на мъртвите е отчайващ. Скоро си дават сметка, че не могат да окажат необходимата почит към починалите, както биха искали, защото заразата от болестите се разпространява с шеметна бързина. Заповядват на есесовците да съберат на купчина телата, за да бъдат изтласкани с булдозер до ямата. Мирът има своите изисквания: последиците от войната трябва да се заличат възможно най-бързо.
Маргит чака на опашка, за да получи обедната си дажба, когато усеща една ръка на рамото си. Незначителен жест, но в него има нещо, което я изпълва с живот. Още преди да се обърне, вече знае, че това е ръката на баща ѝ.
Дита и Лизел се радват много за Маргит. Щастливи са, когато виждат, че тя е щастлива. Когато им казва, че англичаните са запазили за баща ѝ място във влака за Прага и че той е уредил тя да пътува с него, двете ѝ пожелават много късмет в новия ѝ живот. Всичко се променя с невероятна скорост.
Маргит става много сериозна и ги гледа напрегнато.
— Моят дом е и ваш дом.
Не го казва от любезност. Дита знае, че това са думи, изречени със сестринска обич. Бащата записва на листче адреса на свои чешки приятели, които не са евреи, като се надява, че са добре и ще могат да ги приютят в Прага.
— Ще се видим в Прага! — казва ѝ Дита и си подават ръка, за да се сбогуват.
Този път сбогуването е изпълнено с надежда. Сбогуване, при което най-после има смисъл да кажеш: „До скоро“.
През първите дни хаосът е голям. Британците са обучени да воюват от окопите, но не и да се грижат за стотици хиляди объркани и без документи лица, много от които недохранени и болни. Към английския батальон има служба за репатриране на лагеристите, но те са толкова много, че оформянето на временните им документи става непоносимо бавно. Затворниците поне отново получават храна и чисти одеяла. Инсталирани са и полеви лазарети за хилядите болни.
За да не помрачи радостта на Маргит, Дита не е споделила с нея голямата си тревога: майка ѝ не се чувства добре. Въпреки че е започнала да се храни нормално, не наддава на тегло и вдига температура. Ще се наложи да влезе в болница. Това означава, че ще трябва да отложат пътуването.
В полевата болница, организирана от войските на съюзниците в старата лечебница на лагера, където се лекуват оцелелите от „Берген-Белзен“, не се усеща, че войната е свършила. Германската армия се е предала, Хитлер се е самоубил в собствения си бункер, а офицерите от СС са се превърнали в затворници, подлежащи на военен съд, или се крият като бегълци. Но в болниците войната упорито продължава да нанася кървави поражения. Сключването на примирие не възстановява ампутираните крайници на осакатените, не лекува болките на ранените, не изкоренява тифа, не спасява умиращите, не връща тези, които са си отишли. Мирът не лекува всичко, или поне не толкова бързо.
Лизел Адлерова, която е успяла да устои като жилаво стъбло на всичките лишения, трагедии и страдания през тези години, се разболява тежко точно когато мирът е настъпил. Дита не може да повярва, че след всичко, което е преодоляла, няма да прескочи тази последна преграда, преди да заживее отново в мир. Не би било справедливо.
Майка ѝ лежи на походно легло, но чаршафите са чисти, или поне на нея ѝ изглеждат чисти в сравнение с онова, с което е покривала тялото си през последните години. Дита хваща майка си за ръката и ѝ шепне окуражаващи думи на ухото. Лекарствата я поддържат спокойна.
С всеки изминал ден болногледачите свикват все повече с присъствието на това чешко момиче с лице на закачлив ангел, което не се отделя от леглото на майка си. Доколкото им е възможно се опитват да се грижат и за Дита — следят да си изяжда храната, да не се задържа много часове в болницата, да излиза по-често и да си слага предпазна маска, когато се доближава до майка си. Един следобед вижда един от болногледачите — луничаво момче с кръгло лице, казва се Франсис. Чете някаква книга. Тя се приближава и поглежда с жадно любопитство заглавието. Това е роман за Дивия запад и на корицата се вижда индиански вожд с ярка украса от пера, с изрисувани с войнствени знаци скули и с пушка в ръка. Почувствал втренчения поглед, той вдига очи от книгата и я пита дали обича приключенските романи. Дита е чела някои романи от Карл Май и харесва смелия Олд Шетърхенд и неговия приятел индианеца Винету от племето апахи, които преживяват невероятни приключения в безкрайните северноамерикански прерии. Тя се приближава и докосва книгата с пръст, сякаш я гали, прекарва го бавно по гръбчето нагоре-надолу. Войникът я гледа доста учудено. Мисли си, че това момиче не е съвсем на себе си. Нищо чудно, след като е живяло в този ад.