Започвам да се държа като майка ми…
Сякаш поемам щафетата.
На следващия ден лекарят ѝ казва, че ще ускорят процедурата, за да може да се върне веднага у дома. Очаква това да я зарадва, но тя го слуша като сомнамбул.
„Да се върна? — се пита. — Къде?“
Няма родители. Няма дом, няма никакъв документ за самоличност, който да потвърди коя е. Има ли място, където може да се върне?
32
На витрините на магазини „Хедва“ на улица „На Прикопе“ Дита вижда непозната млада жена с дълга синя рокля и скромна филцова шапка с панделка. Тя се вглежда по-внимателно, но не успява да я разпознае. Не може да приеме, че тази странница е самата тя, нейното отражение върху стъклото.
В деня, в който германците влязоха в Прага, тя беше деветгодишно момиченце, което вървеше по улицата, хванало майка си за ръка, а сега е самотна жена на шестнайсет години. Все още потреперва, спомняйки си грохота на танковете, минаващи през града. Всичко вече е приключило, но в главата ѝ нищо не е свършило. Никога няма да свърши.
След оживлението от победата и празненствата по случай края на войната, след баловете, организирани от съюзническите войски, и след високопарните речи настъпва следвоенната реалност: безмълвна, сурова, без фанфари. Оркестрите са си отишли, шествията са приключили, речите са замлъкнали. Истината на мира е, че тя се озовава в една опустошена страна, без родители, без братя и сестри, без дом, без образование, без друга собственост освен дрехите, които са ѝ дали от Гражданската служба за подпомагане, и купоните, с които се е снабдила след куп бумащина и които са единственият начин да оцелее. Тази първа нощ в Прага ще спи в приют, устроен за репатрираните.
Единственото, което ѝ е останало, е листче хартия с надраскан адрес. Толкова пъти го е поглеждала, че го знае наизуст. Войната променя всичко. Мирът също. Сега, когато всичко е свършило, какво ще остане от сестринската обич, която съществуваше между нея и Маргит в концентрационните лагери? Мислеха, че с майка ѝ ще пътуват ден-два по-късно, но болестта на Лизел забави връщането им с няколко седмици. Възможно е през това време да си е създала нови приятелства и да иска да забрави миналото. Също като Рене, която ги поздрави отдалече, без да спре, сякаш искаше да се отдалечи от заразното минало.
Адресът, записан от Маргит, е на някакви приятели, неевреи, с които години наред не са имали връзка. Всъщност когато тръгваха от „Берген-Белзен“, тя и баща ѝ също не знаеха къде ще отидат да живеят, нито какво ще правят с новия си живот. Дори не знаеха дали приятелите им от посочения адрес все още са там след всичките тези години на война и дали изобщо ще ги е грижа за тях.
Листчето хартия се смачква в шепата ѝ и става по-нечетливо.
Дита обикаля северната част на града, търсейки набелязания адрес; пита хората и се старае да следва указанията по непознати за нея улици. Вече не може да се ориентира в Прага. Градът ѝ прилича на гигантски лабиринт. За едно момиче, което се чувства малко, светът изглежда огромен.
Най-после стига до площада с трите счупени пейки, отбелязан на листчето. Наблизо е №16 на посочената улица. Влиза през входната врата и натиска звънеца на 1Б. Отваря ѝ доста пълна руса жена. Не е еврейка — дебелите евреи са изчезнал вид.
— Извинете, госпожо, тук ли живеят господин Барнаш и дъщеря му Маргит?
— Не, не живеят тук. Напуснаха Прага.
Дита кимва. Не ги упреква. Може би са я чакали няколко дена, но толкова се е забавила, че вече е много късно. Сигурно са започнали нов живот на друго място. След всичко, което са преживели, не е достатъчно да отгърнеш страница, трябва да затвориш една книга и да отвориш друга.
— Не стой на вратата — ѝ казва жената, — влез да изядеш парче торта, току-що я направих.
— Не, благодаря, не се притеснявайте. Чакат ме, наистина. Семейно задължение, знаете как е. Тръгвам. Някой друг път…
Обръща се, за да си тръгне колкото се може по-бързо и да започне и тя наново. Но жената я повиква:
— Ти си Едита… Едита Адлерова.
Спира, когато с единия крак вече е на стълбите.
— Знаете името ми?
Тя потвърждава.
— Очаквах те. Имам нещо за теб.
Жената ѝ представя съпруга си, мъж с побеляла коса и сини очи, който и в тази напреднала възраст е все още хубав. Жената ѝ донася огромно парче боровинкова торта и плик с нейното име.
Двамата са толкова любезни, че тя няма нищо против да отвори плика пред тях. Вътре има адрес в Теплице, два билета за влак и бележка от Маргит с нейния ученически почерк.
Скъпа Дитинка, чакаме ви в Теплице. Елате веднага. Огромна целувка от твоята сестра…