Човек, който те очаква някъде, е като онази кибритена клечка, която пламва сред полето през нощта. Може би няма да освети целия мрак, но ще ти покаже пътя за връщане у дома.
Докато похапва торта, съпрузите ѝ обясняват, че господин Барнаш е намерил работа в град Теплице и са се настанили там с Маргит. Казват ѝ, че Маргит по цял ден е говорела за нея.
Преди да тръгне за Теплице, Дита трябва да уреди документите си, както ѝ бяха казали в канцеларията на Еврейския съвет. Затова в ранните сутрешни часове се нарежда на много дълга опашка в службата за издаване на документи за самоличност.
Чакане с часове. Отново опашка. Но не е като тази в „Аушвиц“, защото тук, докато чакат, хората си правят планове. Има и ядосани лица, дори по-сърдити, отколкото на онези опашки, на които чакаха в редица, газейки в две педи сняг, за да получат накрая купичка разводнена супа и къшей корав хляб. Тук хората се ядосват заради бавното обслужване или защото не получават ясна информация, или пък заради безбройните документи, които се изискват. Дита се усмихва вътрешно. Животът се връща в руслото си, щом хората се нервират от дребните неща.
Някой идва на опашката и застава точно зад нея. Поглежда крадешком и забелязва, че е познато лице. Това е един от младите учители в семейния лагер. Той също изглежда учуден, че я среща там.
— Библиотекарката със слабите крака! — възкликва.
Това е Ота Келер, младият учител, за когото казваха, че е комунист, и който измисляше истории за Галилея за своите ученици. Тя разпознава веднага онзи ироничен и много интелигентен поглед, който малко я смущаваше.
Сега обаче в погледа на младия учител вижда особена топлота. Сякаш изведнъж я е познал. Спомня си не само че са били заедно в лагера в критичен момент от живота им, но в нея открива нишка, която ги свързва.
В блок 31 почти не са разговаряли. Никога не бяха представени един на друг. Всъщност са двама души, които на пръв поглед не се познават. Но тук, в Прага, все едно се срещат двама стари приятели.
Ота я поглежда и се усмихва. Живите му, леко дяволити очи казват на момичето: радвам се, че си жива, радвам се, че те виждам отново. Тя също му се усмихва, без да знае точно защо. Това е нишката. Нишката, която свързва някои хора. Която се превръща в кълбо.
Веднага я заразява с доброто си настроение.
— Намерих си работа в счетоводството на една фабрика и скромно жилище… Е, като си помислиш откъде идваме, може да се каже, че си е направо палат!
Дита се усмихва.
— Но се надявам да си намеря и нещо по-добро. Предложиха ми работа като преводач с английски език.
Опашката е дълга, но на Дита ѝ се струва къса. Говорят, без да спират, без неловко мълчание, с доверието на стари приятели. Ота ѝ разказва за баща си — сериозния предприемач, който винаги е искал да бъде певец.
— Имаше изключителен глас — обяснява ѝ с горда усмивка. — През 1941 г. му отнеха фабриката, дори го вкараха в затвора. След това всички ни изпратиха в Терезин. И от там в семейния лагер. При подбора през юли 1944-та, когато бе закрит лагер БIIб, той не можа да се спаси.
Ота, обикновено дързък и речовит, чувства, че думите се давят в гърлото му, но не се срамува, че Дита вижда насълзените му очи.
— Понякога през нощта ми се струва, че го чувам да пее.
Дори когато някой от двамата отклони поглед, за да си припомни труден или болезнен момент от тези години, другият също споделя този момент на откровение, до който допускаме само хората, на които имаме най-голямо доверие, тези, които са ни виждали да се смеем и са ни виждали да плачем. Двамата минават заедно през всички моменти, които са ги белязали завинаги. Толкова са млади, че да си спомнят тези години означава да си спомнят целия си живот.
— Какво ли е станало с Менгеле? Дали са го обесили? — пита тя.
— Още не, но го търсят.
— Дали ще го намерят?
— Разбира се, че ще го намерят. Половин дузина армии го търсят. Ще го заловят и ще го осъдят.
— Направо да го обесят. Той е криминален престъпник.
— Не, Дита. Трябва да го осъдят.
— И за какво да си губят времето с излишни процедури?
— Ние сме по-добри от тях.
— Така казваше и Фреди Хирш.
— Хирш…
— Колко ни липсва.
Идва нейният ред на гишето и оформят документите ѝ. Това е. Пак са като двама непознати. Сега е моментът да си пожелаят късмет и да се сбогуват. Но той я пита къде ще отиде след това. Отговаря му, че ще мине през канцеларията на Еврейската общност, за да разбере дали е вярно, че може да подаде молба за малка пенсия за сираци. Ота ѝ казва, че ако няма нищо против, ще я придружи до там.