— На път ми е — уверява я толкова сериозно, че тя се чуди дали да му вярва.
Това е оправдание, за да остане с нея, но не е лъжа. Стъпките на Дита вече са неговият път.
Няколко дни по-късно, в Теплице, на няколко километра от столицата, Маргит Барнаш мете входа на сградата. Движи метлата машинално, мислейки за едно момче, което разнася пощата с колело и винаги когато минава край нея, натиска силно звънчето. Решава, че няма да е зле сутрин да започне да се сресва по-старателно и да си слага новата панделка в косата. Изведнъж вижда с крайчеца на окото сянката на някой, който влиза във входа.
— Много си дебела, момиче! — подмятат ѝ.
Първата ѝ реакция е да постави на място тази нахална съседка, но след миг метлата почти пада от ръцете ѝ.
Това е гласът на Дита.
Маргит е по-голямата от двете, но винаги се е чувствала като по-малката сестра. Хвърля се към Дита, както правят малките деца, без да мисли, без никакви задръжки.
— Ще паднем на земята! — казва Дита през смях.
— И какво от това, нали сме заедно.
Беше истина. Най-после нещо беше истина. Чакаха я.
Епилог
Ота беше специален приятел. В някои следобеди пристигаше с влака, когато Дита беше свободна от работата, която евентуално си намираше и която съчетаваше с учебните часове, които тя и Маргит посещаваха в училището в Теплице, за да наваксат поне малко от пропуснатото време. Ако това изобщо е възможно.
Теплице е древен балнеолечебен град, прочут със своите топли извори. Дита най-после бе намерила своя „Бергхоф“. Нямаше Алпи както във „Вълшебната планина“, но наблизо бяха Високите земи на Бохемия. Обичаше да се разхожда по улиците с наредена геометрично каменна настилка, въпреки че войната бе наказала жестоко този красив град с внушителни сгради. Понякога се питаше какво е станало със загадъчната мадам Шоша, която напуска санаториума, за да търси нови хоризонти. Би искала да я помоли за съвет какво да прави с живота си.
Красивата синагога бе изгоряла и овъглените ѝ развалини напомняха за ужаса от тези изпепелени години. В събота Ота я придружаваше на разходките. Говореше ѝ за хиляди неща. Беше млад човек с неутолимо любопитство, интересуваше се от всичко. Понякога се оплакваше, че трябва да прави различни комбинации с влака и автобуса, за да измине осемдесетте километра, които отделяха Теплице от Прага. Но оплакванията му приличаха по-скоро на мъркане на котарак.
Бяха месеци на приятно скитане из площадите, които постепенно възстановяваха лехите си с цветя и отново придаваха на Теплице кокетния вид на курортен град. На тези разходки нишката между Дита и Ота постепенно се намотаваше на кълбо. Една година след срещата им в службата за издаване на документи Ота ѝ каза нещо, което щеше да промени всичко:
— Защо не дойдеш в Прага? Не мога да те обичам от разстояние.
През всичките тези дни си бяха разказали целия си живот. Това беше моментът да тръгнат от нулата, да започнат нов живот.
Ота и Дита се ожениха в Прага и през 1949 г. се роди първото им дете.
След упорити правни процедури Ота успя да си върне собствеността върху фабриката за дамско бельо на баща си и се зае с управлението ѝ, за да я вдигне отново на крака. Беше въодушевяващ проект, защото с него можеше някак си да се върне назад във времето. Нямаше да се заличат отсъствията, нито белезите, но поне беше начин да се върне в онази Прага от 1939 г., която символизираше семейния бизнес. Ота не беше сигурен, че иска да бъде предприемач. Приличаше донякъде на баща си, който предпочиташе оперните партитури пред счетоводните баланси. Предпочиташе езика на поетите пред този на адвокатите.
Но така и не му остана време да изживее разочарованието от бизнеса. По улиците на Прага все още не бяха изстинали следите от нацистките ботуши, когато нахлуха съветските, потъпквайки всичко. С тази своенравна упоритост на историята да се повтаря непрестанно, фабриката им отново бе конфискувана. Този път не в името на Третия райх, а на комунистическата партия.
Отново останаха без нищо. Почти всеки би се предал на унинието. Ота не се предаде. Дита също. Бяха създадени да плуват срещу течението. Благодарение на доброто владеене на английски език и на познанията си по литература Ота получи работа в Министерството на културата. Работата му се състоеше в това да подбира и превежда на чешки най-интересните издателски новости. Беше единственият служител от тази категория, който не членуваше в комунистическата партия. По онова време много хора говореха за ленинизъм, но на него не му бяха нужни лекции, той знаеше за марксизма много повече от всеки от тях. Бе чел много повече от тях. Знаеше по-добре от всички, че комунизмът е красива пътека, която води до пропаст.