— Какво?
— „Напикаваш ли се в леглото?“ „Не, госпожо. Никога“, отвърнах ѝ. „Това е добре“, каза ми с дрезгавия си глас на алкохоличка. После се обърна към жената на съседния сламеник, която беше сама.
— „Бошкович — каза ѝ, — знаеш ли, че са заповядали да поделим сламеника си?“ Другата се направи, че не разбира: „Ще видим това, не можеш да ме убедиш“.
— И какво направи твоята ветеранка?
— Имаше и други аргументи. Извади от сламата една извита като кука тел с много остър връх. Опря се с една ръка на нара на съседката, а с другата постави телта на врата ѝ. Мисля, че този довод я убеди. Закима бързо с глава. От страх така се опули, че очите ѝ сякаш щяха да паднат!
Дита се засмива.
— На мен не ми е смешно. Каква ужасна жена! Бог ще я накаже.
— Веднъж чух тапицера християнин, чийто магазин беше под нас, че Бог пише право с изкривени редове. Може би се отнася и до извитите телове. Благодарих ѝ и ѝ казах: „Името ми е Едита Адлерова. Може да станем добри приятелки“.
— И какво ти отговори?
— Нищо. Сигурно реши, че достатъчно време е изгубила с мен. Обърна се към стената и ми остави съвсем малко място, за да легна с глава в краката ѝ.
— И нищо друго ли не ти каза?
— Никога не ме заговори. Можеш ли да повярваш?
— Ай, Дитинка. Вече вярвам на всичко. Бог да ни е на помощ.
Време е за вечеря и всяка се отправя към бараката си. Вече се е стъмнило и оранжевите светлини осветяват лагера. Вижда двама капо да разговарят на вратата на една от бараките. Различава ги по значително по-хубавите им дрехи, по кафявата лента, която носят специалните затворници, и по триъгълника, който показва, че не са евреи. Червеният триъгълник отличава политическите затворници, много от които са комунисти или социалдемократи. Кафявият е за циганите. Зеленият е за углавните и обикновените престъпници. Черният е за асоциалните, за умствено изостаналите и за лесбийките. Хомосексуалистите носят розов триъгълник. В „Аушвиц“ рядко се виждат капо с черни или розови триъгълници — те са затворници от най-нисшата категория, почти като евреи. В БIIб изключенията са правило. Двамата капо, които си приказват, мъж и жена, носят черен и розов триъгълник. Вероятно там никой друг не иска да общува с тях.
Дита докосва с ръка жълтата звезда и се отправя към бараката си, мислейки за парчето хляб, което ще ѝ дадат. За нея то е божествено ястие, единствената твърда храна през деня, защото супата е безвкусен бълвоч, който успокоява временно глада.
Една черна сянка, по-черна от всички останали, върви също по лагерщрасе в противоположна на нейната посока. Хората се отдръпват при преминаването ѝ, за да ѝ направят път. Човек би помислил, че е самата смърт. И е точно това. Мелодията на „Танцът на валкириите“ от Вагнер се промъква в тъмнината.
Доктор Менгеле.
Когато стига до него, Дита се готви да наведе глава и да се отдръпне като останалите. Офицерът обаче се спира и я приковава с поглед.
— Точно теб търсех.
— Мен?
Менгеле я оглежда внимателно.
— Никога не забравям едно лице.
Думите му звучат с гробищно спокойствие. Ако смъртта говореше, щеше да го прави точно с тази ледена отмереност. Дита си припомня случилото се в блок 31 същия следобед. Свещеника не успя да я забележи заради разправията със смахнатия учител и тя реши, че се е отървала. Само че не помисли за доктор Менгеле. Той стоеше по-далече, но очевидно я е видял. Обиграният му поглед явно не е пропуснал факта, че тя не е на правилното място, че едната ѝ ръка е скръстена, че крие нещо. Разбира го по студенината, излъчвана от очите му, които бяха кафяви — нещо необичайно за един нацист.
— Номер?
— 67894.
— Ще те държа под око. Виждам какво правиш и чувам какво говориш. Знам всичко. Ако престъпиш само с милиметър правилника на лагера, ще свършиш на масата ми за аутопсии. Аутопсиите на живо са много поучителни.
И като казва това, кимва с глава, сякаш вече говори на себе си.
— Виждаш как до стомаха стигат последните струи кръв, които изтласква сърцето. Гледката е удивителна.
Менгеле млъква, мислейки за безупречната лаборатория, която е инсталирал в крематориум 2, където разполага с най-модерните инструменти. Харесва пода от червен цимент, както и масата за дисекция от полиран мрамор с мивки в средата и никелови кранове. Това е неговият олтар, посветен на науката. Гордее се с него. Внезапно си спомня, че го чакат няколко циганчета, за да довърши един експеримент с черепи, и се забързва с дълги крачки, защото не е възпитано от негова страна да ги кара да чакат.