Дита стои зашеметена насред лагера. Тъничките ѝ като клечки крака треперят. Преди миг на лагерщрасе имаше много хора, но сега е останала сама. Всички са изчезнали и са се изпокрили. Никой не се приближава, за да види дали е добре, дали се нуждае от нещо. Доктор Менгеле я е белязал. Някои затворници, които са останали да наблюдават сцената от безопасно разстояние, изпитват жал, като я гледат толкова уплашена, толкова объркана. Една жена дори я познава от гетото Терезин. Но всички предпочитат да ускорят крачка и да се махнат. Оцеляването е на първо място. Това е Божия повеля.
Идва на себе си и тръгва към бараката. Наистина ли ще я наблюдава? — пита се. И отговорът е онзи леден поглед. Докато върви, въпросите стават все повече. Най-разумно е да се откаже от поста си на библиотекарка. Как ще се грижи за книгите, когато Доктор Смърт ще върви по петите ѝ? В него има нещо, което я ужасява, което не е много нормално. През тези години е виждала много нацисти, но този е различен. Има чувството, че притежава особена дарба да причинява зло.
Поздравява майка си набързо, за да не забележи тревогата ѝ, и ляга внимателно до вонящите крака на ветеранката. Прошепва едно „лека нощ“, което се изнизва през цепнатините на тавана.
Не може да спи, нито да помръдне. Трябва да лежи неподвижно, докато главата ѝ гъмжи от мисли. Менгеле я е предупредил. И може би това е добре, защото няма да има повече предупреждения. Следващия път ще ѝ забие игла в сърцето. Не може да продължи да се грижи за книгите в блок 31. Но как да се откаже от библиотеката?
Ако го направи, ще помислят, че е страхливка. Тя ще им обясни всичко с ясни и разумни доводи. Всеки на нейно място, който има малко ум в главата, би постъпил по същия начин. Но вече знае, че новините в „Аушвиц“ скачат от сламеник на сламеник по-бързо от бълхите. Ако на първия нар някой каже, че един мъж е изпил чаша вино, когато новината стигне до последния нар, мъжът вече е изпил цяло буре. И не го правят от лошотия. Всички са почтени жени. Случва се дори на самата госпожа Турновска, която е добра жена и се държи много добре с майка ѝ, но има бърз език.
Вече чува думите им: „Ами да, момичето се е уплашило“. И ще го изрекат с онзи снизходителен, лицемерно съпричастен тон, който я вбесява. А най-лошото е, че винаги ще се намери някоя добродушна женица, която ще каже: „Горкичката, разбираемо е. Уплашила се е. Та тя е още дете“.
Дете? Съвсем не, госпожо! За да си дете, трябва да имаш детство.
4
Детство…
През една подобна безсънна нощ тя измисли игра — да превърне спомените си в снимки, а главата си — в албум, който никой не може да ѝ отнеме. След като нацистите влязоха в Прага, семейството беше принудено да напусне апартамента в електрифицираната къща. Много харесваше това място, защото беше най-модерното в града, с пералня на приземния етаж и домофон, който извикваше завист в съученичките ѝ. Спомня си, че когато се върна от училище, завари баща си да стои прав в хола, елегантен както винаги, облечен с двуредния си сив костюм, но необичайно сериозен. Съобщи ѝ, че ще сменят прекрасния апартамент с друг близо до замъка, в Храдчани.
По-светъл е, каза ѝ, без да я погледне в очите. Дори не се пошегува, както обикновено правеше, когато искаше да омаловажи нещата. Майка ѝ прелистваше едно списание и не каза нищо.
— Няма да си тръгна оттук! — изкрещя тя.
Баща ѝ сведе унило глава, но майка ѝ стана от креслото, приближи се до нея и я зашлеви толкова силно, че остави отпечатък от пръстите си на бузата ѝ.
— Но, мамо — изплака тя не толкова от болка, колкото от изненада, защото майка ѝ дори не ѝ повишаваше тон. — Беше ми казала, че този апартамент е мечтата на живота ти…
Лизел я прегърна.
— Война е, Едита. Война е.
Една година по-късно баща ѝ отново стоеше прав в средата на хола. Със същия двуреден сив костюм. По това време имаше по-малко работа в общественото осигуряване, където беше адвокат, и прекарваше много следобеди вкъщи, като изучаваше карти и въртеше глобуса. Каза ѝ, че се местят в квартал „Йозефов“. Всички евреи трябваше да се съберат там по заповед на нацисткия райхспротектор, който управляваше цялата страна. Тримата заедно с баба ѝ и дядо ѝ се преместиха в малък разнебитен апартамент на улица „Елиски Краснохорске“, близо до екстравагантната синагога, която тя познаваше добре, защото баща ѝ, когато минаваха оттам, винаги ѝ обясняваше, че е с испанска архитектура. Този път не зададе никакви въпроси, нито опита да се противопостави.
Война е, Едита, война е.
И по тази пързалка, по която нормалният живот се спускаше неумолимо надолу, един следобед пристигна съобщение от Еврейския съвет на Прага, в което ги предупреждаваха да се преместят отново, но вече извън Прага. Трябваше да отидат в Терезин, малко селище, бивше военно укрепление, превърнато в еврейско гето. Когато пристигнаха там, то им се стори ужасно, но сега тя тъгува по него, особено след като слязоха още едно стъпало надолу и се озоваха в калта на „Аушвиц“. Вече нямаше стъпала, по които да слизат.